Нильом сякаш разчете страховете му и бръкна в колана си. Измъкна една от мистериозните си торбички и разпръсна златен прашец над главата на човека. В първия момент Арен се отдръпна, защото не бе говорил с мага и не знаеше дали е истински, но шестото му чувство не му говореше за опасност. Старецът пред него бе от чисто добро — мечът го усещаше.
Прашецът бе магически. Арен чувстваше волята на меча и знаеше, че би могъл да й попречи да го контролира, но също и любовта и добротата на Иксклетън — студеното острие бе негов покорен слуга и желаеше само да го защитава. Усмихна се на Нильом, а мислено си каза, че Лесонир познава идеално душите и не бе сбъркал даже по отношение на магическо творение.
Портите на крепостта бяха пред нега, а целта му — зад тях.
Армиите на Иксклетън контролираха три-четвърти от стените, когато той влетя в крепостта. Съпротива нямаше, защото по настоящем битката се бе пренесла вътре в задкрепостния град и най-вече на палата на Дрогос.
Влетя с гръм и трясък в кулата. Звуковите ефекти произлязоха от силен удар на Иксклетън, който превърна на искри две педи дълга врата, пречеща му да достигне до стълбището. Излизайки на най-горната площадка, той не знаеше броя на изкачените етажи. Стъпалата бяха стотици.
Дрогос бе там. Гледаше го с мъртвешките си очи, отдавна напуснати от истинския живот. Пламъчетата, проблясващи в тях, показваха, че той живее единствено, за да убива. В него, преди векове, бе изчезнала и последната искрица човечност. Лицето му бе черно, кожата — груба и съсухрена. Висок, с костеливи ръце, готов за бой, той бе като съзнание излязло от кошмара на умопомрачен човек.
Като черна сянка, без да е казал и думичка, се метна към човека. Бе бърз, о, колко бе бърз! Но човекът приклекна и сноп от пламъци напуснаха меча му. Но огънят не подейства на нападателя — мантия му се превърна на пепел. Но той, завършвайки скокът си, се приземи с нажежена броня, без да показва признаци на болка.
Дрогос замахна с меча си. Съзирайки Черния Кристал Арен почувства слабост — камъкът теглеше от живителната му енергия без да го е докоснал.
Дрогос загуби ръката си. Не бе реагирал бързо и Иксклетън със свистене разкъса черните му кожа, плът и кости. Но врагът се усмихна! Но усмивката му замръзна, когато от раната се надигна дим, вместо да излезе нов крайник. Писъкът му смрази нощта — видя меча, който го ухапа. „Иксклетън се е надигнал, за да търси отмъщение.“ — профуча призрачна мисъл през съзнанието на Дрогос.
Черният маг събра всичките си сили и се хвърли с жестоки крясъци към Арен. Магическа струя го свлече по средата на неговия скок. Иксклетън не бе слаб противник. А човекът бе бърз и ловък, защото избягна светкавичния удар на падналия, на земята, Дрогос.
И съзнанието на Арен бе осенено. Той разбра, как да предизвика магията на Апокалипсиса. И странно — през цялото време си бе мислил, че мечът ще го накара да я използва, а сега по собствено желание я привикваше от магическите дълбини на Иксклетън. Но го прекъснаха. От земята се издигнаха мътни изпарения и оформиха фигури. Това бяха сенките на Нильом и свещеника, които бе убил онази нощ, в двореца. Мъртвият монах от Морна заговори с вледеняващ глас:
— Колкото и да не ми вярваш — Не разрешавай на Апокалипсиса да се събуди! Сторено бе веднъж. Умряха десетки хиляди лютисри. Но този път ще умрат милиони. Иксклетън откри врага, заради който бе създаден. Оръжието в твоята десница е изковано, за да пречупи черния кристал. Пробудиш ли смъртоносната магия, силата й ще се разлее по земята и ще разруши Камъка на Злото, но… ще умрат всички от единия край на континента до другия. — изкашля се, за да наблегне на следващите си думи — Разбираш ли?! Разбираш ли, колко души ще загинат?!
Сенките изчезнаха, както се и появиха. „Дали не халюцинирам?!“ — замисли се Арен. „По дяволите…“ — ругаеше Безсмъртния съдбата.
В притежателя на Иксклетън се пробуждаха мисли, въпроси, избори, шансове, размазани с омраза и желание за мъст.
Дрогос нападна. Черният меч разпръскваше слабост и вледеняваше тялото на човека. Арен изкрещя боен вик и се вряза в тялото на черния мак. Иксклетън бе потрошил ребрата и разсякъл сърцето му. Но сянката не умираше. В червеникаво черна локва от кръв тя съскаше обиди на десетки езици.
„Какво се очаква да направя?! Той е безсмъртен! Как да го убия?!“ — летяха въпроси из съзнанието на привидно победилия, когато…