— Спри, Лесонир! Той знае за великия меч, а само ако е приятел би могъл да го научи. Елфите не признават тайните си дори и ако са подложени на мъчения.
Арен реши, че е негов ред, а и стрелата, сочеща към гърдите му, не му даваше избор:
— Аз съм Арен, син на Тонан, останал без наследство, но знаещ, какво е приятелството. Защото аз съм Арен, син на Тонан, приятел на… Естроп.
Драматичната пауза и гръмкото име подействаха на елфите. Мирисът на борови иглички се замени от този на цветето имбрихус — хормонът на заинтересуваността.
Старият елф заговори на пресекулки:
— Може би… за по-голяма сигурност… доказателство…
— Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки. — прекъсна го човекът.
Хормоните във въздуха се разпръснаха и остана ароматът на пролетния лес — знакът на приятелството.
3 глава
Олтарът
С триумфална крачка го въведоха в просторно помещение със застоял, ароматен въздух.
Превръзката се свлече от очите му — за него това бяха излишни мерки за сигурност, но… е, това не бяха негови води. Хиляди малки сфери, въртящи се около стените и тавана, отделяха слаба светлина, но каква бе тя… внушаваше спокойствие. Подът бе гладък, покрит с пръст. Стените го шокираха, макар че знаеше доста за елфите. Представляваха стволове на стотици дървета, помолени да образуват помещение. Корени, кори, корони — мрак, контраст между тях и централната част на помещението.
Голям поток разполовяваше поляната, в него плуваха мършави риби. В кристалните му води се издигаше олтар — висока, стъпаловидна пирамида. По нея бяха вградени литнели — скъпоценните камъни на елфите. Околността вливаше почит пред магическата сила в сърцето на натрапника. Елфите уважават живота, те се опитват да го
съхранят под всичките му форми. Това е и причината толкова силно да уважават литнелите — те учат младото съзнание на добро, защото са богати на чиста енергия.
До него бе Лесонир, напълно разоръжен, не носеше даже и късия меч, за кръстната препаска. Религията не им разрешаваше да носят оръжия около светите места — олтарите. Лесонир приклекна и му заговори:
— Дойдат ли елфите-пазители не давай знак, че си изненадан от вида им — обиждат се лесно на тази тема.
От гората се приближиха дузина елфи. Арен бе силно потресен — разрушиха представите му за безсмъртността на елфическия вид. Брадите и косите им бяха бели и почти отскубнати. Лицата им — сбръчкани, съсухрени, отрупани с рани, а очите — слабо мърдащ в своите ями и излъчващи слабост. Но бе най-дълбоко изненадан от факта, че повечето имаха по една-две бръчки, а най-високите (новите) бяха на не повече от половин век. Те трябваше да са в перфектно, елфическо здраве.
Разговорът започна на древния, елфски език, който бе разбираем за Арен и той им отговори на него:
— Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки.
Дузината елфи приклекнаха и заговориха на общоприетия език:
— Чест е за нас да приемем Спасителя, в този скромен кът на смъртта. … — те разгадаха въпросителния му поглед и продължиха — … Защо мислим, че си той, защото е писано, че първият човек влязъл тук и проговорил на древния език е Спасителя. … Според Легендата ни единствено ти би могъл да свалиш Великия меч от пирамидата.
Те станаха и се отдалечиха. Арен забеляза, че мантиите им бяха от кафяви, дървесни нишки.
Лесонир, а после и той тръгнаха след тях.
Спряха пред стъпалата на пирамидата. Стар елф се обърна и му промълви:
— Тук свършва нашият път. Елф, престъпил стъпало, се превръща в мумия. Сигурно вече си забелязал, как действат древните магии на това място върху нас.
Лесонир го погледна и, с усмивка, каза:
— Браво на теб, момче, справяш се с удивлението си, но сега съдбата те поставя на ново изпитание.
Бързо биеше сърцето на Арен, изучавал от малък легендата и виждал, в сънищата си, този меч. Дилемата стоеше пред него — ще успее ли или ще умре.
Направи стъпка, но, докосвайки първото стъпало, усети силата на олтара, изразяваща се в слабост, разнасяща се из тялото му. Пирамидата го контролираше, караше го да повтаря словата й: „Слаб съм. Никой съм. Не ще взема Великия меч — не го заслужавам…“
Елфите се умълчаха тотално. Бяха готови да пролеят сълза, когато той издъхне — бяха виждали това много пъти, когато млади елфи се опитваха да достигнат върха. … Бяха го отписали.
4 глава
Пътят на съдбата
Слабостта бе в него, но не тъй силно просмукваща се в душата му. Елфите гледаха стресирани — той наистина бе Спасителят.
„Колко ли са стъпалата на тази проклета пирамида? Не минах ли вече поне сто?“ Тези кристали и златни кюлчета. Нещо ставаше с лицето му. Сетивата го лъжеха, че е облизван от пламъци. Но виждаше капки кръв, стичащи се по слепоочията му, и капещи с монотонен звук по стъпалата. Зрението му се замъгляваше. Болката го караше да се обърне и да се върне, но той не спираше да следва своят съдбовен път. А след него се точеше кървава, точкова диря. … Волята му бе силна — прекрачи последното стъпало.
На земята просто бе захвърлен Великият меч. Площадката бе с размерите на футболно игрище. Арен нямаше сили да направи последните няколко крачки. Той просто гледаше великолепната изработка — обикновено, но със сигурност магическо, острие и дръжка изваяна с майсторлък. Някой се бе мъчел дълги дни да върти и изтъкава кръстоподобната дръжка. Тя бе не излята, а изтъкана от добри ръце. Три скъпоценни камъка я украсяваха.
Арен бе слаб, чувстваше момента, когато ще се строполи и ще изпадне в кома, но не спираше да си повтаря, че не трябва да се предава, когато краят бе пред него. И това му вдъхваше сили.
Арен се хвърли напред и с последни сили грабна вълшебната дръжка. Мечът бе лек, бе студен, н пораждаше топлина, носеше слабост, пораждаща сила. Човекът си помисли, че никога не би могъл да обясни, какво е чувствал в този момент, защото и той не знаеше.
Но, надигайки меча от земята, той видя, как се случва още нещо. В радиус от няколко метра се появяваха най-различни създания. Арен веднага си спомни легендата, прехвърли я на ум и разбра, че това са пазачите на Иксклетън.
Тролове, елфи, джуджета, минотаври, еднорози, кентаври, … му се нахвърлиха.
Половин час проливане на кръв и финал от десетки, разхвърляни, окървавени тела се развиха на площадката. Златото бе омърсено, потоци от кръв се стичаха по стъпалата, за да се влеят в бурните води на потока.
Арен бе захвърлил своя меч по време на битката и сега го взе, за да го хвърли при рибите, така че острието да не се цапа повече. Красивият меч му бе служил добре през много години, но сега Иксклетън стоеше в ножницата му и си делеше мястото на колана с оркски кинжал на орк-водач, каквито имаше много наоколо. Той държеше, втренчено, стария меч. Хладното острие се бе разпаднало в локва от бехемодска кръв. Хвърли дръжката и напълни една стъкленица с бехемодска кръв и такава с кръв от черен елф, които прибра в раницата си. Скоро щеше да забрави — съмняваше, че ще има някакво полза от тях.
След това заслиза към странна гледка. Помещението от стволове и дървесни колони се бе изпълнило със светлина. Бе искрящо зелено — саможива трева се надигаше от отъпканата земя. Старите елфи го гледаха засмени и… ПОДМЛАДЕНИ! По лицата им болката бе изчезнала. Но нищо не пречеше на нарастващото му, пробуждащо се шесто чувство — усещаше опасността.
Няколко часовото общуване между Лесонир и Арен бе довело до приятелство, така че елфът направи няколко крачки и го прегърна. Сълзи на радост съпътстваха думите му:
— Покланям ти се искрено — проклятието над това място е развалено. — той му посочи изхода и промълви весело — Бих искал да науча повече за теб.