Ден, нощ, ден и пак е нощ, а пътят е дълга, криволичеща права, позволяваща им да поспиват по няколко часа преди да потеглят отново. Дори и на хората, напуснали Лесория, обикновените гори на Морна внушаваха спокойствие. Но Лесонир не продумваше дума — елфите са силно емоционални същества. Макар и за тях щастието да е десет пъти по-голямо, болката е двадесет. По-слабите просто загиваха от емоционален шок в подобни ситуации — трудно е да загубиш близък, но това е жесток удар за елфите за елфите, които имат своето частично безсмъртие. Двамата му спътници го следваха — „… както в доброто… така и в лошото… Защото ние те разбираме!…“.
Студена вечер и блещукащ магически огън, подчертани от прясно заловената храна на Арен. Последният си мислеше: „… прекрасно е да имаш магьосник и ловец, когато си на път…“., докато си говореше с Нильом. И двамата зърнаха, как Лесонир се отдалечи в гората.
Магът замълча, а сълзи проблеснаха в старческите му очи. Прозвуча глухият му, но заповеден глас:
— Поговори си с него!… Вас ви свързват близките съдби… А и му съчувствам. Сега, слабост разяжда душата му, той може да направи някоя фатална грешка.
— А ти, приятелю, силен ли си?! Виждам, че покровителстваш слабите, но също и че си покрусен от болка. — промълви Арен, изтиквайки в съзнанието си десетки разкази.
— Това са си моите болки, които, в моменти на слабост, съм споделил с теб. Аз съм Велик Маг, а това ме кара да сбирам душевните си рани и да ги държа затворени в сърцето си. Едва ли знаеш, че ние теглим сили от тях, от нашата омраза, за да ги преправяме в живот и добро. — усмихна се старецът.
— Твое право е да решиш, кога имаш нужда да излееш мъката си пред някого. За себе си мога да кажа, че съм ти давал неограничен достъп до мислите си, когато сме говорили за моите рани и съм сигурен, че когато му дойде времето, и ти ще го сториш. В знак на приятелството си бих те изслушвал докато забравиш болката, дори и това да значи да умра от психическо натоварване. — засмя се Арен.
Нильом се обърна и въздъхна, когато Арен-ловецът се гмурна в мрака, проследявайки следите на елфа. Старият маг бе събрал повече омраза и мъка, отколкото можеше да понесе човешкото сърце. Защо? Защото виждаше и разбираше чуждите чувства. А това бе се подписало върху душата му — „За винаги ще нося чуждите страдания в себе си!“
Арен намери Лесонир, провесил крака през малка скала. Гледаше ширещата се разруха. Границата на Морна, от дървета, бе изпепелявана от талазите магическа лава. „…Лесория е разрушена… Погина старикът елф-учител… А семейството ми изгоря на трона си, погребвайки столицата и страната…“ — кънтеше в ушите и съзнанието на елфа. А Арен гледаше и продължаваше да се изумява на многото огромни сълзи, на страдащия.
Елфът усети присъствието и сякаш прочете мисълта:
— Ние не плачем с десетилетия, векове или хилядолетия, но сторим ли го в стомасите ни се образува вода при вдишване и трябва да я изхвърлим. Случвало се е тъгуващият елф да даде началото на река или да сътвори море. Но ние просто сме такива — същества на природата. — гласът бе тъжен, меланхоличен, но и примерен, спокоен.
Арен приседна до него, потъвайки в размисли. Отраснал при философи и лекари-естети, той бе развил силна чувствителност към чуждата болка. Знаеше, че най-доброто лекарство за елфа бе просто мълчаливото присъствие на някой, показващ, че мисли и страда за него.
Половин час по-късно бе ознаменуван с пресъхването на сълзливия поток. Елфът бе замълчал, заслушан в тихата песен на нощта, носеща му повече сведения от собствените му сетива.
Спонтанно заговори със същия меланхоличен и примирен гласец, който вятърът разнасяше и превръщаше на лека песен:
— Ти си добър човек и определено първият, който печели приятелството на елф.
Това предизвика усмивка от страна на Арен.
— Сега не се занимавай с мен, а със своята болка. Говорили ти се за нея?!… Едва ли си наясно, че превземайки моята родина орките избиха, пред очите ми, семейството и приятелите ми. Нямаше начин да направя погребения за баща,… брат,… майка,… сестра… — той говореше развлачено, а очите му помътняха от затворени спомени — Загубих вяра, мечти, надежди… — силите му се свършиха и сълзи проблеснаха в очите му, но той блокира болката в името на приятелството.