— Това бе така до появата на Нильом. — добрият спомен озари лицето му, разпилявайки остатъчните рани.
— И той ти даде надежда, сила, воля, мечти…? — запита Лесонир със сълзливо и меланхолично лице.
— Не!… Но ми даде посока! — възкликна Арен, осъзнавайки чак сега сериозността на произнесения факт.
— Мисля си за майка, баща, брат… Изгубих това, което имах. Нямам посока, воля и се шляя със замрели мечти, носейки сринат свят в сърцето си. Загубата ми е непосилна за елф.
Произнасяйки това, Лесонир обърна глава, а частична усмивка озари лицето му.
— Бъде сигурен — ЕДИН ДЕН ЩЕ ОТКРИЕШ ЗАГУБЕНОТО!
С усмивки те осъзнаха, че щастие бе избуяло на фона на мъката и доброто се пробуждаше за нов живот.
И тогава…
9 глава
Сражението
… Викът долетя от лагера. Бе заглушен от оркски стъпки и гръмки крясъци, но ясен за елфа.
— Арен, Нильом е в опасност! — изкрещя елфическият глас.
— Кръвта ни зове!… На бой! — викът на Арен смрази нападащите орки.
Магьосникът редеше жестове, облегнат на висок скален корниз, заобиколен от телата на тридесетина, изпепелени орки. Но черно копие стърчеше от гърдите му.
И тогава болката, събирана от елф и човек за цял, един, неблагодарен живот, се изля в безкраен поток на гнева. Омнирусовите тетива запяха, защото елфът със своят елфически лък разсяваше смъртта из орковите орди. Оркова плът с металически звън бе разсичана от Иксклетън. Арен и Лесонир, плувнали в пот, замърсена от вражеска и собствена кръв, бяха разхвърлили вече поне стотина тела с отрязани крайници и най-често глави.
Голям, вонящ на смърт, пот и конска кожа, орк се отцепи от групата. Лицето му бе като разбито с бъркалка, работеща на светлинни обороти. Държеше мътно, черно, метално копие. Нахвърли се на Арен, нямащ време да се защити… Копието бе на сантиметри от челото на човека, но внезапно спря и се изтегли по парабола към земята. В челото на орка се бе появил върхът на изящна стрела. Лесонир бе точен и бърз, което бе коствало живота на орка. Но…
… Пореден орк, с два отскока озовал се иззад елфа. Рамото на Лесонир бе раздробено от оркско копие.
Елфът се свлече, а оркът бе готов да го довърши със секира, когато светкавица раздроби дробовете и гръбначният му стълб. … Нильом издъхна. Арен грабна Лесонир, изпаднал в безсъзнание, и скочи да защитава отровеното, магьосническо тяло.
Изпаднал н ярост, закрил с тяло неподвижни приятели той свирепо размахваше Иксклетън. Мечът пращеше, усещайки оркската кръв, желаещ да пролее. Но враговете бяха стотици.
Арен нямаше сила. Мислена се разплащаше с живота, докато посичаше безразсъдно атакуващите. Почти изпаднал в безсъзнание, той усети, как нещо се надига от подсъзнанието му.
Първо го обля горещина. Кървави капчици се изливаха от порите по лицето му. Кожата му се оцвети в огнени багри. Пламъци пометоха телесната умора и лава потече из вените му. Бе чувствал меча като нещо тежко, имащо отделен живот и закони, което не му се подчинява, но сега… бе различно — оръжието му бе слуга, роб. Иксклетън желаеше да се подчинява. Арен чувстваше, че може да предизвика апокалипсис, като този погубил лютисрите,… да събуди магията!
Нямаше я слабостта, а омразата му даваше сили. На пламъци се изменяше унищожителната му воля за живот, защото Иксклетън бе част от него, негов крайник.
Десет часа на непрекъсната психическа и душевна сила. Луната не видя нито, как той се строполи, нито телата на тримата приятели, огрени от слънчевата светлина. Мрак бе помрачил съзнанието на Арен и го бе залял с безпаметни сънища. Но нямаше бленувания, кошмари или спомени. В безсъзнанието му бяха само затихващата омраза, несломимата болка, зареждаща го със сили да убива.
10 глава
Утринта
С пробуждането си, Лесонир огледа тристате тела, но не мисли дълго над дилемата, защото отровата се бе разпръснала бързо и съзнанието му постепенно затъмняваше. Но бе бърз — за един час създаде противоотрова и си я наложи на раната. Остатъка се оказа в раницата му.
Към девет часа Арен изплува от кошмар с писък. Чувстваше крайна изтощеност, примесена със силно главоболие. Краката му едвам го придържаха в изправено състояние. А за капак — болка се разливаше по тялото му.
Нужни му бяха десетина минути за да се окопити и да забележи картината на околната широта. Воня на мърша се врязваше в носа му и му се гадеше от купчините, гниещи тела, наоколо.
В това му състояние го откри Лесонир. Носеше приятна закуска от див заек и манерки с прясна, хладна вода от близък поток. Елфът се вгледа, развеселено, в човека, а очите му изразяваха щастието на човек получил шанс да живее, когато се е примирил със смъртта, и въпросителният поглед на някой, зърнал невъзможното.