Но само на повърхностния читател може да се стори, че наистина става дума за пътуване с влак. Ще приведа само един цитат: „Вървях през ливади и нивя, през шипкови гъсталаци и стада крави, в полето ми се кланяха житата и се усмихваха метличините… Слънцето залезе, а аз все вървях. "Царице небесна, колко път има още до Петушки! — рекох си аз. — Вървя, вървя, а Петушки ги няма и няма. Вече навсякъде се стъмни… «Къде са Петушки?» — попитах аз, като наближих до нечия осветена веранда… Всички, които бяха на верандата, прихнаха да се смеят и нищо не казаха. Странно! Нещо повече, някой се кикотеше зад гърба ми. Обърнах се — пътниците от влака «Москва-Петушки» седяха по местата си и се хилеха гадно. Така ли било? Значи, още пътувам?“
Руският способ за вечно завръщане се отличава от мексиканския главно по названията на населените пунктове, покрай които съдбата води героите, и по психотропните средства, с помощта на които те излизат извън границите на всекидневния свят. За мексиканските магьосници и техните ученици това са халюциногенният кактус пейот, гъбите псилосциби и сложни микстури, приготвяни от татул. За Венечка Ерофеев и многохилядните адепти на неговото учение това са водката „кубанская“, розовото с повишен градус и сложните коктейли, приготвяни от лак за нокти и прах против потене на крака. Между другото, в пълно съответствие с практиката на магьосниците, всяка от тези смеси служи за изучаване на отделен аспект от реалността. Мексиканските магьосници си имат работа с разнообразни духове, а на Венечка Ерофеев се явява някакъв подозрителен господ, целият в сини мълнии, насмешливи ангели и срамежлив железопътен сатана. Очевидно работата тук е в това, че става дума не толкова за различни духовни същности, колкото за различни традиции за възприемане на свръхестественото в различните култури.
Сблъсъкът с духа изменил идеята за света, която е имал дон Хенаро, и той се оказал завинаги откъснат от останалите хора. Точно това по същество се случва и с Венечка, който завършва повествованието си с думите: „И оттогава не съм идвал в съзнание и никога няма да дойда“.
Но най-главното е, че сходни са не само начинът на пътешествие и неговите детайли, но и целта му. Петушки, към които се стреми Венечка, и Икстлан, към който върви дон Хенаро — това са, може да се каже, градове- побратими. За тях е известно само това, че героят се отправя натам. За Петушки Венечка много пъти повтаря на страниците на своята поема следното: „Там птичките не млъкват ни денем, ни нощем, там ни зиме, ни лете не спира да цъфти жасминът“. А за да предаде какво е за дон Хенаро Икстлан, Кастанеда цитира „окончателното пътешествие“ на Хуан Рамен Хименес:
Наистина, не си ли приличат?
Дон Хенаро броди около Икстлан, понякога почти достигайки го в чувствата си, също както Венечка Ерофеев след шестата глътка „кубанская“ почти разпознава в кълбата нощна московска мъгла очертанията на петушкинските „Социални грижи“.
Но между пътешествията към Икстлан и Петушки има, освен множеството общи черти, една много голяма разлика. Тя се заключава в самите пътешествия. За героите на Кастанеда животът, независимо от всичко, си остава чудо и тайна. А Венечка Ерофеев го смята за мимолетно опиянение на душата. Това различие би могло да се счита за определящо, ако не бе едно обстоятелство. Работата е там, че по мнението на един друг учител на Кастанеда — дон Хуан, всички пътища, откъдето и да минават те — през мокрото есенно Подмосковие или в планините около пустинята Сонора, имат една обща черта — всички те водят за никъде.