— Ти си бил в чужбина. Как ти хареса Париж?
— Горе-долу! На теб как ти хареса Сакраменто?
— Екстра!
И това беше всичко, което можаха да измислят да си кажат. След малко Скот отново отвори очи.
— Нямам никакви сили.
— Скоро ще се оправиш.
— Няма много да се оправя.
Настъпи дълго мълчание, през което те чуваха звуци от цепене на дърва и това, че Пясъчен бряг вече се раздвижва за идващия ден. После Скот бавно и трудно обърна лице към Йорк и каза:
— Можех да те убия тогава.
— Съжалявам, че не си го направил. Те пак си стиснаха ръце, но Скот явно отпадаше. Той като че събра сили за едно особено изказване.
— Приятелю!
— Кажи!
— Ела по-близо!
Йорк наведе глава към гаснещото лице.
— Помниш ли оная заран?
— Да.
Весели искри припламнаха в ъгълчетата на сините очи на Скот и той пошепна:
— Друже, в оня хляб наистина имаше прекалено много сода!
Говори се, че това са били последните му думи. Защото, когато слънцето, което беше толкова често залязвало над безсмислената вражда на тези глупави мъже, ги погледна пак сдобрени, то видя ръката на Скот да пада студена и безчувствена от ръката на бившия му съдружник и разбра, че враждата в Пясъчен бряг е свършила.