Бързо уравновеси той дишането си и попита със спокойно съчувствие:
— Какво има, чичо, там, в Турско?
Ето и той: в Турско! Но тоя път Лазар не се сдържа:
— Ама вие що сички в Турско, в Турско! Забравихте ли, че сички сме оттам? Сички оттам сте излезли… — Той забеляза, че по бузите на племенника му се появи лека руменина и в погледа му някаква твърдост. И добави: — Що има ли? Мъка.
— Дааа… — погледна пръстите си Кирил Глаушев. После дигна очи към чичо си: — Следя аз всичко. Ние тук никога няма да забравим Македония. Нужно е обаче време и търпение.
— Търпение — кимна Лазар. — Но вашето тук е едно, а нашето там е друго.
— Знам, знам. Не ви е лесно. Все пак България днес е държава и не бива в никой случай да се проиграват интересите й. В кръга на нейните интереси е, разбира се, и Македония.
Не бяха много ясни думите му за Лазара, но той, Лазар, не поиска обяснение. Търпение, време… Това бяха може би разумни думи, но все пак по-лесно беше за племенника да ги каже. Лазар изеднаж попита:
— Що беше тая бъркотия днеска? Заптии гонеха народа с голи саби.
— Заптии, а?… — усмихна се Кирил.
— Ами те… нели така ги наричаме в Преспа.
— Право е. Като турските заптии… Народът вече не ще да търпи престъпния режим на Стамболова. Дотегна на всички.
— Ние там, в Преспа, така знайме за Стамболов: голем дипломат бил.
— Дипломат! Тиранин. Злодей.
Лазар помълча малко и сетне въздъхна:
— Нема да имате вие тука, Кириле, много време за нас, за Македония…
— Е, чичо… трябва да пазим най-напред това, което е вече спечелено. Най-напред България, чичо, а после Македония…
— Така е…
— И — продължи племенникът — докато има България, ще има и Македония. — После той бързо добави: — Ще дойде… ще дойде време и за Македония, чичо! Да застане еднаж България здраво на краката си.
— Така — повтори Лазар и току изправи глава срещу племенника си с присвити вежди: — А ние там… търпение!
— Да, чичо. Така е, за съжаление: трябва да потърпите.
Замълчаха и двамата. Разговорът не вървеше. Кирил учтиво поразпита за покойната си баба Султана, за Ния. И пак млъкнаха.
Чу се гласът на Царева, която бе застанала до един от прозорците и гледаше навън:
— Бате Стефан иде.
В ходника се чу бърз тропот на ботуши. Влязоха трима юнкери и Лазар веднага позна между тях племенника си Стефан — рус, напет, синеок момък. Той прегърна живо чичо си, представи му другите двама младежи:
— Мои другари, чичо. Готвим се да се бием за Македония.
Насядаха всички. Лазар гледаше с умиление младите юнкери. Български аскер! Офицери. И между тях — неговият племенник… После той каза:
— Е, поне вие нема да ми кажете, че ще требва да чакаме още много, да търпиме там в нашия пъкъл, под турско…
— Не, чичо! — замахна с юмрук Стефан. — Скоро ще бием турчина.
— Да, ако биха ни питали нас… усмихма се срамежливо единият от другарите му и погледна към Кирила.
— Никого нема да питаме и ние — рече с предизвикателна самоувереност Стефан и също погледна косо Кирила, който мълчеше благоразумно. Те често влизаха в спор и Кирил не искаше да предизвиква разпри сега, в присъствието на чичо си.
Лазар погледна третия от юнкерите, който бе седнал тъкмо срещу него. Той изглеждаше по-възрастен от другарите си, беше с мургаво лице, с въздебели устни и с доста покарали вече, тъмни мустачки. Лазар очакваше да чуе и него, но той мълчеше.
Заговори се пак за днешната гонитба по софийските улици. Стефан рече:
— Това знаят те — политиците: да се свалят и да се качват на власт. Едно време Стамболов свалял, сега пък него искат да свалят.
— Не се касае само до сваляне и качване — започна поучително Кирил. — Не може да се търпи повече такъв насилнически режим в една правова държава. Народът иска да възстанови потъпканите си права и свободи.
— Всички за народа говорят — отвърна нетърпеливо Стефан. — А всички гледат да го възседнат…
— Как тъй всички?!
— И вие също. Докато сте на власт — едно, паднете ли — друго. Народът…