— Щом вземем ние властта, в страната ще настъпи граждански мир и ред, ще бъде възстановена пълна законност…
— Е-ее… — дигна ръце към ушите си Стефан. — Колко пъти сме го чували! Законност, народ, народни идеали. Всичко е зарад кожуха на селяка, за тлъстия кокал, за брашнения чувал. Народни идеали! Забравихте всичко вие…
Спорът се разгорещяваше; час по час се намесваше и срамежливият юнкер, а мургавият продължаваше да мълчи. Мълчеше и Лазар, в сърцето му растеше тъга. Двамата братя започнаха да спорят и за Македония и всеки повтаряше своето, а срамежливият юнкер подкрепваше ту единия, ту другия. Тогава заговори и мургавият юнкер.
— Македония — рече той — требва да се надева най-напред на себе си. — Млъкна за миг и току се огледа: — Нашите спорове тук, в България, нема да имат край… — После присви вежди и додаде бързо, с твърд глас: — Македония си има вече свой път.
Лазар се загледа в него и срещна погледа на кафявите му, очи — дълбок и ясен топъл поглед. И Лазар запомни думите му.
През първите няколко дни все тръгваше някой да придружава Лазара, но той скоро свикна да се движи сам из града. Нека всеки си гледа работата — той няма да се загуби по София.
Като ходеше по цял ден от улица в улица, от едно място на друго, към края на та неделя той познаваше българската столица може би по-добре и от нейните постоянни жители. Той често изненадваше людете в братовата си къща с това — къде е бил и що е видял.
— Ами къде е то? Как го намери? — питаха те. Навсякъде отиде той, навсякъде погледна, срещна и други свои земляци, срещна и всякакви други люде в новия голям град. Нали имаше много време и нали затова бе дошъл — да види София, да види свободна България? Но не беше то празно любопитство на човек, който бе дошъл в столицата да се развлича. Той беше дошъл в свободната българска земя с друга една, по-голяма жажда и не можеше да я утоли.
Еднаж той закъсня нощно време, та завари Кочо и Кочовица уплашени.
— Рекохме, че си се загубил негде… нощно време е…
— Ходих да погледам как се веселят людете. Особено там… по „Мария Луиза“. Ядат, пият, музика, песни… Не щат да знаят ни делник, ни празник.
Раца не беше много остроумна и това рече:
— Ех… Хора секакви: едни се веселят, други пък плачат.
— Така е — отвърна Лазар. — Такъв е човешкият живот. Нека се весели, който може да се весели, но друго искам аз, друго търся…
Той не каза що иска и що търси. Един ден Лазар срещна Иванка Руменова. Тя първа го позна, спря се пред него:
— Бай Лазаре, ти ли си? По феса те познах, отдалеко още. Като идват тука наши хора оттатък границата, гледат най-напред фесовете си да махнат, а ти добре, че… Щях да те отмина.
— Да можеше некак — рече Лазар, — да можеше с феса да свалим и турската управия…
Някогашната преспанска учителка не беше се променила много. Само бузите й бяха понатегнали и косите й бяха се прошарили, но погледът на сивите и очи беше все тъй жив и ясен. До нея бе застанала висока, стройна девойка и чакаше мълчаливо, с наведени очи, Руменова протегна ръка към нея, притегли я.
— Ела, Олга… Това е господин Лазар Глаушев от Преспа. Нали си спомняш… — И тя пак се обърна към Лазара: — Аз често й говоря за Преспа.
Девойката дигна към него очи и Лазар веднага позна очите на Таки Брашнаров. Тя му протегна ръка, а Руменова добави:
— Дъщеря ми…
Тръгнаха заедно. Лазар трябваше да разказва за Ния, за Бориса и почувствува тъгата си по тях.
— Много се радвам, бай Лазаре, за детето ви!
— А ти? — попита на свой ред Лазар. — Как живейш тука… Учителка ли си още?
— Да. Учителка съм. — Лазар едва сега забеляза доста овехтялата й горна дреха, а Руменова продължи: — Аз се омъжих тук, бай Лазаре. Преди седем години. Моят мъж беше също учител, но сега е… сега е в затвора.
Лазар се спря.
— Как тъй в затвора! Защо…
— За обида на княза. Издаваше вестник… Спряха вестника му и го осъдиха на година и шест месеца.
Продължиха нататък мълчаливо някое време, после Руменова се обърна към него, поклати глава:
— Свободна България не е това, за което мечтаехме някога ние…
— Питал съм веке мнозина — каза Глаушев, — но никой не може да ми каже, Къде е Васил… Васил Марков? Не мога да го видя…
— Той е в Швейцария. Тая година завършва там по икономическите науки. Малко късно, но не можеше иначе… Без средства…
— А брат му има цели купища лири… Руменова нищо не отговори — не искаше дори да попита за бившия си мъж и като че ли се уплаши да не би Глаушев да каже нещо повече за него. Тя се спря и му подаде ръка:
— Много се радвам, че се видяхме! А в неделя ще те чакаме с Олга на обед. Ще ни бъде много драго! Ще си поговорим за Преспа. Живеем на улица „Цар Крум“ 112. Много драго ще ни бъде… В неделя. Тогава съм по-свободна.