Учителят каза рязко:
— Да. Това е най-големата премъдрост на политиката. Сопата най-напред. Силата.
— А ние немаме никаква сила. Кой ще ни чуе? Учителят нищо не отговори. Лазар извади кутия с папироси, поднесе я на спътника си:
— Български цигари…
Запушиха. После и двамата, като по взаимно съгласие, промениха разговора.
На гара Градско Лазар стана и прибра скромния си багаж. Те се сбогуваха на вратата на купето и учителят каза с младия си, звучен глас:
— Може пак да се видим, живот и здраве…
III
Няколко дена след Петровден Преспа се изпълни с младежи в униформи с лъскави копчета и девойки с бели блузи и тъмносини поли. Дошли си бяха след края на учебната година учениците и ученичките от гимназиите в Битоля, Солун, Скопие. Такъв беше тогава животът в Преспа, замрял и затихнал, че тия млади ученически дружинки внасяха голямо оживление. Още като започнаха дългите, горещи юнски дни, мнозина преспанци се заглеждаха накъм пътя за Битоля и казваха нетърпеливо:
— Кога ли ще си дойдат учениците…
По-весело беше през лятото с тия млади люде. Събираха се, четяха дебели книги, пееха нови песни, спореха шумно, скитаха по ливадите и градините около града. Тия младежи идваха в замрелия град като някакви нови люде, нахлуваше с тях, с бодрите им гласове и стъпки нещо ново, нов живот.
И тая година беше същото. И дори по-шумно, повесело — с всяка година учениците и ученичките ставаха все повече. Около една неделя след връщането им в града в дюкяна на Лазара Глаушев влезе млад, строен мъж с едва-едва накривен фес и в нов, светъл костюм, види се, купен от някой битолски или солунски дрехарски магазин. Преди още да заговори той, откъм дъното на дюкяна се чу гласът на Атанас Кривио:
— Охо, Райко… — Той повлече насам кривата си нога с някакво решето в ръце и тъй, с решетото, посочи младия момък: — Това е момче на Аце Кутрев…
Лазар покани младия си гост да седне.
— Къде си бил досега… Не съм те виждал.
— В Солун бех, чичко Лазаре — отвърна гостът бързо, с твърд глас и продължи: — Учих се. Тая година свърших гимназията.
— Да, да. Чувал съм за тебе. Ние с баща ти сме добри приятели.
Намеси се Кривиот:
— Него татко му Аце го кръсти на името на учителя, бог да го прости, на името на Вардарски: Райко. Нели учителят живейше у них толкова години…
— Да, помня го — рече младият човек все тъй бързо, отсечено. — Когато го обесиха, баща ми плака като дете. И всички плакахме. Учителят беше като наш човек, от нашата къща. Но не беше само това, разбира се. Учителят умре геройски.
Лазар кимна мълчаливо. Сетне попита:
— А сега що мислиш, като си свършил веке гимназията?
Атанас Кривиот мълчаливо се отдръпна пак към дъното на дюкяна с решетото си — знаеше той да не се въвира там, дето не бяха го канили. Райко Кутрев го проследи с поглед и каза:
— Учител мисля да стана. Ще подам тия дни прошение до общината. Ние сме двама преспанци, двама свършихме тая година в Солун.
— Преспа има нужда от учители… — отвърна Лазар и добави: — По-млади, по-учени. Ти подай прошение в общината.
— Но аз сега не съм дошъл за това при тебе, чичко Лазаре… — Младият момък се огледа и продължи: — Дошъл е тук, в Преспа, един човек и иска да те види. Не бива да ходи той много из града и ще те чака у нас, ако обичаш, да дойдеш. Довечера, щом се стъмни.
Лазар го погледна мълчаливо, сетне попита:
— Какъв е тоя човек?
— Добър човек, чичко Лазаре. — Той се приведе към него и добави полугласно: — Добър… народен човек.
Лазар пак помълча и каза:
— Добре. Ще дойда, щом ме вика. Вие откъде се знайте с него?
— От Солун — отговори Райко Кутрев.
— Как се казва?
— Даме Груев.
Вечерта, щом се стъмни добре, Лазар Глаушев се отправи към къщата на Аце Кутрев, както преди години, когато живееше там Райко Вардарски. Синът на Аце Кутрев го посрещна още в двора и го въведе в същата стая — в стаята на загиналия учител. И Лазар видя най-напред тамбурата на учителя, която и сега висеше на стената отсреща. А пред него стоеше същият млад човек, с когото бе пътувал през пролетта, на връщане от София, в железницата между Велес и Градско. Не се учуди, като го видя тук Лазар, не се учуди, изглежда, и младият мъж, който му подаде ръка и рече със звънкия си глас:
— Като говорихме с Райко Кутрев с кого да се срещна най-напред в Преспа, все си мислех за вас. Той каза името ви, но аз не го знаех и как ще се сетя, че вече се познаваме…
Седнаха един срещу друг и Лазар си мислеше; „Ето, както некога с Вардарски…“