— Дай, Кутрев, каквото е нужно — каза му Груев.
В ъгъла там имаше една масичка; Кутрев я премести в средата на стаята. После той излезе и пак се върна. Сложи върху масичката разтворено евангелие и — накръст върху него кама с револвер. Изправи се пред масичката Лазар, а до него застана Груев. До вратата зад тях стоеше Райко Кутрев.
— Бачо Лазаре — каза Груев, — повтаряй след мене клетвата: — Заклевам се…
— Заклевам се… — повтори Лазар.
— В името на бога, верата и честта си…
— В името на бога, верата и честта си…
— … че отсега нататък… — смесиха се и се преплетоха двата гласа — ще работя с всички сили и до последна капка кръв за свободата на нашата татковина Македония и Одринско; ще се подчинявам на заповедите на моите началници и нема да издавам нито с Дума, нито с дело тайните народни работи. Ако не се подчинявам на заповедите на моите началници и издам, волно или неволно, тайната, която ми се поверява, да бъда убит от братята с оръжието, което сега целувам…
Груев взе револвера от масичката и го подаде на Лазара. Лазар мълчаливо го целуна.
— Бачо Лазаре — каза Груев, — от тоя момент ти си работник на Организацията.
На стената срещу тях висеше тамбурата на Вардарски. Лазар се загледа в нея и очите му се напълниха с влага…
Лазар Глаушев се прибра в къщи малко преди полунощ. Тихо влезе в стаята си и тъй, в тъмното, се съблече и легна на единия край на широката обща постеля. Ния го усети още като влезе в стаята, но нищо не му каза. Бързо мина лятната нощ. Когато стаята се изпълни с утринен здрач и наоколо се виждаше всяка вещ, Ния се приподигна и срещна очите на Лазара — будни, пълни с мисъл.
— Ти не спа тая нощ — каза му тя тихо.
— Не спах — прошепна той.
Тя се изправи в леглото — време и беше да става. Той посегна и улови ръката й. Ния чакаше със затаен дъх. Той тихо продума:
— Започнахме отново. И сега сме сами, започваме сами. Сега — въздъхна той — со нас е само един бог и… нашата правда.
Той не й каза нищо повече. Ния стана, облече се във всекидневната си дреха и безшумно излезе от стаята.
В отсрещния ъгъл беше постелята на детето им. То бе чуло тихия им разговор. Щом излезе Ния, то се изправи в леглото си и Лазар го видя на мършавите му дълги нозе, проточило тънък врат, сините му очи бяха пълни със светлина срещу светналите прозорци. Единият ръкав на нощната му дреха беше грижливо закърпен на лакътя с кръпка от подобен плат.
— Да дойда ли, татко?
— Ела.
То се мушна до него под завивката му. Това бяха блажени минути за Лазара, когато малкият Борис често пъти сутрин лягаше до него и той усещаше топлината на тялото му.
— Татко, защо не си спал тая нощ? — И докато да му отговори Лазар, детето продължи: — Какво започнахте сами?
Лазар го погледна бързо, после рече:
— Искаш ли да ти разкажа нещо?
— Разкажи. Искам. Лазар помълча и започна:
— Имало едно време три сестри. Най-малката била най-хубава. Хубава била, но нещастна… И храбра била тя много…
— Ама татко… ти ми разправяш приказка. Аз не съм веке малък!
— Приказка… Да, синко. Но в тая приказка е целият наш живот. И моят, и твоят, и…
Детето се умълча. Внезапна дрямка затвори уморените очи на Лазара. Детето забеляза, че той заспа, И лежеше до него неподвижно. Мина доста време. Лятното слънце бе се дигнало високо срещу прозорците на стаята. Вратата се отвори и се показа там Ния:
— Ти пак ли при баща си, Борко… — Лазар трепна в късния си сън. Изправи се.
— Ставай, сине… Успали сме се ние с тебе.
IV
В дюкяна на Лазара Глаушев влезе пак Райко Кутрев; това беше още на другия ден след срещата с Даме Груев. Младият човек се спря до вратата, лицето му беше озарено от едвам доловима усмивка. Лазар като че ли едва сега забеляза колко много приличаше младият момък на баща си Аце Кутрев: същото широко, ведро лице с пъстри очи, присвити бяха едва-едва и неговите също тъй гъсти, руси вежди, което придаваше на погледа му съсредоточен израз, руси и къдрави бяха косите му, притиснати от леко накривения ален фес, а още по-руси бяха мустачките му, покарали вече доста гъсти. Той беше малко по-дребен от баща си, с бели, чисти ръце — станал бе по-изтънчен, градски човек, но и в неговото младо, стройно тяло напираше сила и бодрост. Драго беше на Лазара да го погледа тъй срещу себе си, после му махна приветливо с ръка:
— Влизай, влизай, Райко… Седни тука до мене. Откъм дъното на дюкяна се обади и Кривиот:
— Ее… татко ти нема да варди веке мелницата на Брашнара! Вчера ми се похвали.
Райко седна на миндерчето до Лазара и после се извърна към Кривио:
— Нема да варди вече, стрико Атанасе. Ще поработва в градината, колкото да не стои без работа.