— Като е отгледал такъв син… — промърмори зает с работата си Кривиот, после дигна глава и додаде: — Старините ще си гледа веке. Ето и братята ти — двама… Моите, по-големите, са моми…
Той продължаваше да приказва, но повече като на себе си там, в дъното на дюкяна; започнал бе да старее Атанас Кривиот.
Лазар Глаушев подаде табакерата си на младия човек. Кутрев си сви цигара, но отказа да я запали:
— Не съм голем пушач, стрико Лазаре… — После той като че ли забрави цигарата в ръката си и каза: — Подадох прошение тая сутрин в общината.
— Ще те условим — кимна Лазар. — Замина ли си гостът?
— Рано тая сутрин. Сега ние с тебе, стрико Лазаре…
— Да — прекъсна го Лазар. — Мисля си с кого да започнем…
— Аз вече започнах — прекъсна го на свой ред Кутрев с бързия си говор. Лазар обърна лице към него, а младият човек продължи, загледан в цигарата си, без да я вижда: — Говорил бех с мои другари тук, бех ги посветил. Четирима. Тая сутрин гостът ги закле у нас. Преди да замине.
Лазар го гледаше мълчаливо. Той си мислеше: „Не ще мога аз да препускам с това младо момче. А нема и защо…“ И продължи гласно:
— Да не се бърза с тая работа, Райко. Да не се избързва. И самият господин Груев каза: предпазливо. На здраво да се стъпва. Започваме борба срещу сила, по-голема от нашата.
По лицето на Райко Кутрев пропълзя лека руменина. Той негли чакаше Лазар Глаушев да довърши приказката си, но Лазар също замълча. Тогава младият човек каза:
— Да не бързаме, но и нема що да чакаме повече, чичко Лазаре. Македония нема що да чака повече.
— Искам да кажа: внимавай с кого започваш работа, кому се доверяваш.
— Ние требва да съберем около нас целия народ. Предстои ни много работа, нужно ни е много време. Нема защо да губим и един час напразно.
— Аз не казвам толкова за времето, Райко. Думата ми е повеке за людете. Да не се избързва. За тая наша работа ние требва да издирим най-здравите наши люде. За такава работа не секи е кадърен, не секи е достоен.
— Не може и без риск тая наша работа, не може и без опасност.
— Знам. Клетва свещена положих аз снощи.
Младият човек изви към него очи, пълни с разкаяние, но и с някаква напрегнатост, с някаква твърдост в погледа:
— Да, чичко Лазаре: свещена клетва. Но, знаеш ли… Разказвал ли ти е некога баща ми как е избегал от село, защо е избегал? Пъдарят ага погубил сестра му и татко го съсекъл с брадва. От люлка още познавам аз народната мъка, в кръвта ми е влезла. Познавам историята и на чичко Атанаса — посочи с глава той към вътрешността на дюкяна — и колко още такива истории, такива човешки мъки. Това гори в мене и нема да се спра аз пред нищо. По-рано не знаех никакъв изход, не знаех накъде. Все си мислех да убия некой зъл турчин, но сега пътят е отворен пред мене и ясен. По него ще вървя и нема да губя повече време, ни час.
Лазар кимна мълчаливо и без да го погледне. Малко след това Райко Кутрев стана да си върви.
— Да не мислиш, че аз тъй, на своя глава… — започна той колебливо, но бързо продължи: — Ще ти казвам всичко, каквото върша. И ще те слушам. Така ми нареди господин Груев. В нашата работа требва да има ред. Со здраве, чичко Лазаре.
Лазар го проследи с поглед, докато се изгуби младият момък надолу по улицата. Гордо бе изправил той глава, широките му рамена бяха изпънати, стъпките му — бързи и равномерни. Лазар си мислеше: „Ние сме веке в един ярем, като рало волове… Заедно ще орем. Аз ли не знам народната мъка? Има здрава, бърза стъпка, но ние заедно ще вървим, с мене ще върви той. И — неволно се прокраде мисъл в ума му — където аз се позабавям, той ще ме тегли напред. Ех, младо… аз ли не знам народната мъка! И в мене е тя, и в моята кръв е тя…“
Те работеха усърдно, ден след ден. Райко Кутрев издирваше бъдещите работници на народната организация, а името на Лазар Глаушев ги привличаше и привързваше към нея, внушаваше им доверие в нея. За късо време посветиха в народното дело над двеста души в Преспа и по околните села. Подлагаха ги на клетва по един, по двама или трима и все нощем, и все в някогашната стаичка на Райко Вардарски. Тая малка стая, в която сега живееше другият Райко, в съзнанието на Лазар се превърна в някакво свето, тайнствено място, дето влизаше наново във връзка със загиналия учител. И сега още там, на стената, висеше тамбурата на учителя. Митра Кутревица я чистеше редовно от праха и тамбурата изглеждаше като че ли едващо бе я окачил умрелият й стопанин на постоянното и място. Лазар винаги се вълнуваше, когато влизаше в тази стаичка, и с потреперващ глас обясняваше смисъла на клетвата и я произнасяше пред всеки нов съзаклятник. Това негово вълнение се предаваше и на новопосветените. Те повтаряха всяка дума с разтреперани устни, с пребледнели лица, някои от тях се кръстеха набожно, целуваха шумно, страстно студеното смъртоносно оръжие и се чувствуваха изправени пред самия образ на Македония, на която от дълбините на сърцето си посветяваха своите сили, своята кръв, целия си живот. Лазар и Райко Кутрев въвеждаха в малката стая и селяни, а и сами отидоха по някои села; там клетвата често се полагаше по ниските мрачни селски църкви, пред селския свещеник, който стоеше пред олтара с високо дигнат кръст, та прехрипналите селски гласове изричаха клетвените думи като молитва. Еднаж Лазар и Райко завариха в една селска църква към двайсет души селяни, а бе уговорено да се закълнат тоя път петима посветени. Лазар пошушна на свещеника: