— Тук има некаква грешка…
— Не — отвърна гласно свещеникът. — Те са си доверили един на друг и сега сички тия искат да се закълнат, да вървят заедно против турчина. На сички им е дошло до гуша, бачо Лазаре, и дано да помогне бог най-после…
Излезе всичко наяве и Лазар реши да не крие и увърта, макар пред толкова люде, а някои от тях и не познаваше добре. Той каза:
— Ние сме дошли при вас да ви помогнем като братя ваши и ви се предаваме в ръцете. И по-добре да не сме живи, ако се намери между вас черна душа, която с братската ни клетва на уста ще отиде да ни предаде на душманите.
А Райко Кутрев рече:
— Ние и не сме сами вече. Ако се намери некой да погази клетвата, ще се намерят много повече, които ще я изпълнят най-напред върху него. Ти сам ще кажеш, като целуваш оръжието, да бъдеш убит с него, ако престъпиш клетвата, която приемаш по своя воля.
Тогава се струпаха около тях всички тия селяци, клатеха рошави глави, притискаха груби, възлести ръце към разголените си космати гърди, а някои и проплакваха:
— Що говорите вие, братя… Нели от мъка сме дошли ние тука и за спасение! Как ще погазиш клетва! Огън ще падне на главата ни, на главите на децата ни… Нема по-голем грех — клетва да погазиш!…
Свещеникът устрои цяла литургия и на края селяците произнесоха бунтовната клетва в разноглас хор, кръстеха се усърдно, а двама бяха паднали на колена и биеха чела в студените плочи на църковния под. Селяците вярваха, че се кълнат за своето спасение, че с тая клетва започваше тяхното спасение…
Някои люде — граждани и селяни, взеха да идват и сами в дюкяна на Лазара или го спираха на улицата:
— Стрико Лазаре… чувам, народът се събира… И аз съм човек, милея…
Лазар се взираше в лицата им, разпитваше ги предпазливо, мъчеше се да познае кои бяха достойните, а някои от тях, които познаваше преди това още или разделяше по свое някакво чувство, и направо отклоняваше.
Райко Кутрев събираше по-смело люде за народната организация и повече между младите. Условен бе за учител в Преспа и веднага взе присърце учителската си работа, но с цялата си душа се бе предал на народното дело. Той посвети в делото още през първите няколко месеца всички свои другари от детинство, шестима от градските учители и две от учителките, неколцина от селските учители, неколцина градски и селски свещеници. Младият учител непрестанно ходеше из града и по селата наоколо, издири всичките си селски роднини.
Лазар Глаушев и Райко Кутрев работеха сред народа по свое разбиране. От време на време получаваха по някое писмо от Солун — донасяха го скришом пътници. Лазар и Райко четяха тия писма, в които се говореше и преповтаряше за вече известни неща и все тъй недостатъчно ясно, четяха ги и ги препрочитаха, тълкуваха и прилагаха писаното там, както вече го знаеха и разбираха. В тия писма най-често се споменаваше за автономия на Македония и Одринско, споменаваше се и член 23-и на Берлинския договор от 1878 година, а в съзнанието на двамата преспански апостоли се затвърдяваше и друго едно, също тъй не много ясно понятие: свободна Македония и Одринско. По едно време започнаха да получават все чрез пътници — доброволни куриери — малки хектографирани вестници като „Възстаник“ от Солун, „На оръжие“ от Битоля, „Санстефанска България“ от Скопие, в които също се пишеше за член 23-и, за автономията на Македония и Одринско, за свобода и правда народна и пак не много ясно, ала с все по-голямо въодушевление. Получаваха се възторжени, насърчителни писма и от други градове, та се виждаше как бързо и нашироко се разпростираше вече организационната мрежа по цялата страна. Стана нужда също и преспанци да пишат и отговарят по другите градове, където имаха или пък сега създаваха връзки. Види се, поради тая създала се нужда да се пише и отговаря солунският организационен център въведе шифър, нарече македонските градове, а също и София, с лъжливи условни имена: Солун стана „Света гора“, Битоля — „Ерусалим“, София — „Висока“. Разпратиха се рецепти за скрити „симпатични“ мастила за всички тия писма и всякакви други тайни писания.