Посветените и закълнатите работници на тайната народна организация все още не бяха много, но вече мнозина знаеха за новата дейност сред народа. Радостно оживление обхващаше все по-нашироко потиснатия народ по цяла Македония, чезнеше бързо сред него отчаянието и безнадеждността. Разчу се, че и в България се събира народ да работи за освобождението на Македония. Споменаваше се името на Трайко Китанчев. Дочул бе за него Лазар още докато беше в София — патриот бил, борец и мъченик, чист човек. Смутил се бе и тогава Лазар — защо гниеше такъв човек в български затвор? Но ето сега той, Трайко Китанчев, събираше люде за Македония. Лазар криеше радостта си — не беше надвил той още своето предишно смущение, още не беше изоставил съвсем мисълта си, надеждите си за свободната българска държава. После се чу, че откъм България навлезли много чети, водили ги български офицери, превзели Струмица, превзели Мелник. Сега Лазар Глаушев не се сдържа:
— Какво става, Райко, нашите отгоре…
Райко Кутрев мълчеше; ослушваше се и той в тоя шум на оръжие откъм българската граница. После всичко се изясни: навлезли няколко големи чети, били се с турците, влезли и в Мелник и се върнали пак в България. Правителството ги насърчавало, докато постигнало свои цели, а после обърнало друго лице към тях.
Райко Кутрев даза:
— Ето какво стана, чичко Лазаре. Влезли са и пак са излезли. Кашата, която забъркаха, остана за нас. Много народ е пострадал от турците по тия места.
— А те горе… нели за наше добро…
— Така си мислили некои там… Китанчев и други като него. Но сметките на княза и министрите били Други.
V
Атанас Кривиот следеше изпод око какво става в дюкяна на Лазара Глаушев: влизаха всякакви люде, шушукаха тихо с Лазара, а Райко Кутрев идваше и по няколко пъти на ден. Атанас Кривиот дочуваше какво се говори и сред народа за някаква нова народна работа, за нови надежди, за близко спасение народно. А селяните идваха да питат и него — стария комита, идваха да го питат и разпитват за новото, което ходеше из народа невидимо и тайнствено. Атанас мълчеше загадъчно или мълвеше неясни думи, за да не издаде своето незнание, а простите селяци разправяха по селата за тайната, която криеше той в своето мълчание и в неясните си думи. Но един ден Кривиот се изправи срещу Лазара Глаушев разтъжен и отчаян:
— Какво става… Мене за нищо ли веке не ме бива! Лазар му отговори:
— Що има да ти разправям, Атанасе… Знайме се ние с тебе и дето съм аз, там си и ти. Потърпи. Ще ти дойде времето да поработиш и ти. — Не се разведри лицето на Кривио и Лазар добави: — Готвиме се, ама не както ние с тебе некога за Арапа, а целия народ искаме да дигнем.
Не след много време, тъкмо бяха затворили дюкяна на смрачаване и се готвеха да се разделят, Лазар тихо рече на Кривио:
— Ти нели знайш къде живей Стефо Церски… оня, дърводелеца… Иди там тая вечер, ще вземеш една торба… той, Церски, знай. Ще я занесеш у тебе в къщи, ще й намериш сгодно место.
Кривиот нищо не отговори, нищо не попита. Още същата вечер той пренесе и скри в къщата си една тежка торба, в която имаше два големи револвера и едри оловени патрони. На другата сутрин влезе в дюкяна с просияло лице и само това рече на Лазара:
— Дойде ми веке душа на место.
Уговорено беше всеки член на Организацията да внася най-малко по един грош месечно за оръжие и за всякакви други нужди; освобождаваха се от тая вноска само най-бедните, а от по-заможните се искаше и повече. Бяха се събрали вече към седем-осем хиляди гроша такива пари. Пазеше ги Лазар, но му тежаха много — не искаше той да държи народни пари в кесията си. Стана дума да изберат един от организационните работници, който да държи и пази народната каса. Райко каза:
— Некой честен човек да бъде, сигурен. А нашите хора… нели все такива сме ги подбрали.
— Честен и сигурен — повтори след него Лазар и продължи: — И това е верно, дето каза за нашите люде, Но парата е опасно и несигурно нещо. Сиромах човек, като е на тесно, може да се съблазни. Знайш ли, като държа тия пари у себе си, дори мене ме хваща понекога страх. Не се смей. А нашите люде са се бедни и най-бедни. — После той бързо додаде: — Ти остави на мене тая работа.
Лазар и преди това бе мислил за тия пари и наистина бе се боял за тях — да не сбърка нещо неволно, да не пропусне нещо. Сега стана и отиде при Георги Баболев, в магазина му. Тук почти нищо не беше се променило още от времето на старите Баболеви. Само конторката в дъното на магазина сега беше оградена с рендосани, боядисани дъски с големи, чисти стъкла. Преди близу двайсет години Георги Баболев дойде от Виена — млад беше той тогава, живеял бе в Европа пет години, опита се да попромени едно и друго тук по европейски пример, но не отиде много далече. А и това, което промени, не остана докрай променено. Така беше и с него самия — каквито привички и склонности бе усвоил във Виена, започна една след друга да ги позабравя и в скоро време малко нещо остана от швабското му лустро. Забрави той много нещо и от швабския език — едва му се мяркаше сега в паметта по някоя дума; в Преспа и нямаше с кого да говори на немски. Нямаше той и никакви връзки с Виена и Европа: сега търговията за цяла Македония минаваше през Солун, през ръцете на солунските евреи и гърци. По едно време Георги Баболев помисли да пренесе капитала си в Солун, но не се реши и скоро се успокои. Някои от разни краища на Македония бяха излезли вече на това голямо тържище, но то беше наистина опасна арена за недостатъчно опитните пришълци от вътрешността на страната. На Георги Баболев беше по-лесно да стриже кротките овчици в Преспа. Стар и мрачен изглеждаше магазинът му с почернелите дървени рафтове, пълни със стоки от пода до тавана, но внушаваше доверие и почит, особено у селските купувачи. Бащата на търговеца, Миро Баболев, бе умрял, умряла бе и вдовицата на Ицо Баболев, а Георги бе изместил от магазина и по-стария си брат Сандо, който си бе отворил свое дюкянче на края на чаршията, та сега по-младият брат беше пълен господар на големия магазин. За него казваха, че с магазина и с мелницата, която държаха заедно с Таки Брашнаров, бил по-богат и от чичо си Ицо някога. Напълнял бе доста, косите му се бяха прошарили и окапали на темето, изглеждаше тежък и внушителен още повече със своето самочувствие на човек, който държи такова голямо богатство в ръцете си.