Тогава се пресегна Райко, взе трите парички и ги сложи в джеба на жилетката си.
— Утре ще купя с тех перо, мастило, хартия. Все ни са нужни.
Катранов прибра останалите пари в кесиите, опита се да скрие пълните кесии в джебовете си, но джебовете на панталоните и сакото му бяха скъсани. Лазар донесе една кърпа, вързаха кесиите в нея. Той се засмя — отворило се бе сърцето му към новия касиер:
— Носи ги тъй, даскале, открито. Никой нема да помисли, че тъкмо ти носиш толкова пари.
Наум Катранов само примига бързо-бързо и негли това беше усмивката му. Той взе и списъка, сгъна го внимателно и слагайки го във вътрешния джеб на сакото, който беше по-здрав, рече:
— Утре ще ти го върна. Аз ще си направя друг списък. Да не бъдат и двата у мене. Ще записваме и двамата какво влиза в касата.
— Но, учителю — започна Лазар, — да не мислиш, че аз немам доверие…
— Не, не — примига пак учителят. Моят списък ще бъде таен. Никой друг не ще може да го разбере. Така ще бъде по-сигурно.
Те си отидоха заедно с Райко Кутрев.
Наум Катранов скри парите в един долап още щом влезе в сиромашката си къщурка. Всичко мина, както всяка вечер, макар тоя път бащата да се прибра по-късно. Той най-напред изпита двете си по-големички деца по уроците им за другия ден, после всички измиха ръцете си и седнаха да вечерят — човек до човек около ниска софра; в скута на майката седеше вече и най-малкото от децата на учителя. Сърбаха всички с лъжици от една обща паница с рядка, постна чорба, късаха едри залъци студен черен хляб, бабата мляскаше шумно с беззъбата си уста. Майката топеше в паницата малки късчета от средата на хляба и машинално ги слагаше в зацапаната устица на детенцето, бялваха се там две зъбчета, детето често се задавяше и тя го потупваше по тясното гръбче с привично движение. Бащата също поднасяше лъжицата към устата си след всеки залък, а междувременно следеше със зорък, покровителствен поглед дали беше всичко в ред на трапезата. Час по час ще каже:
— Клименте, яж по-полека. Надеждо, подай бардучето на баба си. Не чуваш ли: хълца.
Или пък ще остави лъжицата си, ще отреже филия хляб и ще сложи там, дето се е свършил хлябът. На трапезата не се говори — ще се чуят една или две необходими думи, или пък сънливото проплакване на ситото вече бебе. До лакътя на Климента е чучнала мършава, шарена котка на бели и черни петна, побутва го с глава и тихо, едва чуто мяучи. Климент топва залъче в общата паница и го слага пред котката. Тя го взема с уста и се отстранява към вратата, разтърсва залъчето да го разкъса, върти глава ту на една, ту на друга страна, в тишината се чува как шумно дъвче и похърква.
— Пшшшт! Пуста да останеш… — замахва бабата към нея сърдито с лъжицата си; тя мрази котката, преследва я и макар да е доста глуха, дочува неприятния шум, който прави животното. А котката спокойно дояжда залъчето си, облизва се и пак се връща безшумно до лакътя на Климента. И пак го побутва с глава.
Вечерята бе привършена бързо. Само бабата дъвчи още последния си залък. Майката сложи бебето в дървената люлка и започна да раздига трапезата; Климент и Надежда й помагаха. Надежда помете стаята, метлата беше преголяма за ръцете й. Малко по-късно трите по-големички деца излязоха на двора; придружи ги старата баба — да не се уплашат сами в тъмнината вън. После майката постла на горния край на стаята голямата постеля за трите деца, а от другата страна на люлката — друга, по-тясна постеля, в която спяха те двамата с учителя. Бабата отиде да спи в малката готварничка. Децата се приготвиха за спане — съблякоха горните си дрешки и само Надежда измъкна от един долап в стената избеляла, окъсяла рокличка, която й служеше за нощница. После се изправиха пред иконостаса в ъгъла и се прекръстиха по три пъти. Легнаха си едно до друго на обща възглавница — Климент на единия край, Надежда на другия, а в средата между тях по-малкото им братче. Те се покриха през глава с общата покривка, но скоро се чу изпод покривката сподавен кикот и тихо проплакване — двете момчета щипят Надежда и се кикотят.
— Шшшт! — надигна се към тях бащата. — Ха се открийте, открийте се веднага!
Децата откриха главичките си престорено сериозно, зачервени, двете по-големи жумят — негли заспиват вече, а по-малкото още не умей да се преструва и току примигва като баща си.
— Заспивайте вече, късно е — чу се отново гласът на учителя, тих, но настойчив.
Децата стихнаха. Жената на учителя приспа най-малкото и сама се готвеше да си легне; в къщата на учителя се лягаше рано. Той каза:
— Ще влеза оттатък. Имам малко работа. Ти легни си…
Жена му не се изненада — той често влизаше след вечеря в съседната стаичка и до късно поправяше тетрадките на учениците си или се занимаваше с друга някаква своя работа. Тя се отнасяше със страх и почит към необикновената работа на мъжа си: то не беше да ореш или да копаеш, нито да биеш с чук, а с ум се бореше учителят; той самият бе се учил цели десет години и познаваше всички тайни на науката. На времето всички се учудиха и най-много тя самата се учуди, когато избра тъкмо нея за своя жена; тя не знаеше нито да чете, нито да пише, беше сиромашка, дребничка, но работлива девойка, сърцето й беше изпълнено и досега с почит и благодарност към учения човек, който стана неин мъж. А животът ставаше все по-труден, през година, през две се раждаше дете…