Когато младият момък навлезе в горната крайна махала, където къщурките бяха разхвърляни сред широки, пусти дворове и градини, той видя как бе лъснал тъкмо срещу него на изток сребърният диск на месечината. Младият човек зави покрай един ъгъл и се спря малко по-нататък до не много висока каменна ограда. Оттатък оградата се виждаше ниска къщурка с разперени стрехи. Две от прозорчетата й светеха. Наоколо не се виждаше жива душа, не се чуваше човешки глас и по околните дворове и градини. Някъде самотно полайваше куче, тихо прошумоляваше от време на време буйната млада шума по дървесата. Тук беше само светлата пролетна нощ. Райко Кутрев сложи двете си ръце върху оградата и въздъхна издълбоко; гъст, смесен аромат от треви, цветя и млада шума изпълни гърдите му. Той гледаше отсрещната къщурка, двете светнали прозорчета и чувствуваше как се надигаше в гърдите му сладостно вълнение. Дошъл бе тук, до тая ограда, близу до тая къща и вече не бързаше — хубаво беше да постои така, да се ослушва в нощната тишина, да погледа тия светнали прозорчета, да задържи по-дълго това сладко вълнение в гърдите си. После той тихо подсвирна. Още един път. Сега, докато стоеше в очакване, някакъв шум изпълни ушите му, светналите прозорчета насреща, а и други тук-там по околните дворища го гледаха като очи.
Той подсвирна още еднаж и по-нетърпеливо. Край къщата се мярна светлинка и пак изчезна; види се, оттатък се отвори и се затвори врата. Младият човек се приподигна с лакти върху оградата, сякаш да я прескочи. Иззад къщата насреща се показа бяла сянка и тръгна бързо насам. Когато навлезе в светлината на месечината, засия там фигурата на девойка и във всяко нейно движение се виждаше колко е млада, виждаше се как цяла гори в лунния блясък. Тя се спря на две стъпки от оградата и се огледа. Облечена беше в светла дрешка, а бухналите й коси светлееха като бял, едва-едва златист пламък, белееше се и лицето й, белееха се и ръцете й. После тя отеднаж мина до оградата, изправи се там задъхана и протегна високо двете си ръце. Младият момък алчно ги улови и ги усети в своите ръце, малки, нежни, студени. Той чуваше дъха на младата девойка, усещаше как цяла потреперва и се взираше в лицето й, като че ли я виждаше за пръв път. Тя беше много млада и много бяла, много руса, като да беше цяла изтъкана от лунна светлина, дори и зениците на очите й изглеждаха бледи, прозрачни, та се познаваха повече по блясъка им в сянката на дълги мигли. Двамата млади люде се гледаха мълчаливо и стискаха, галеха нетърпеливо, жадно ръцете си. После тя прошепна:
— Моят братучед излезе преди малко… Не го ли виде?
— Кой… Кътърката ли?
— Не го наричай така. Той те мрази. Казва, че ти си му измислил тоя прекор.
Тя видя как светнаха на месечината зъбите на младия момък и посегна сякаш да ги докосне с ръка. Той леко погали със свободната си ръка косите й, негли да види дали наистина не горят. Между тях беше каменната ограда, те наново се уловиха за двете си ръце и се гледаха ненаситно. Шумолейки едва чуто низ треволяка и високите бурени, към момичето се приближи дребно кученце, като поклащаше приятелски извита нагоре опашка. То подуши, подуши младата си стопанка, поподигна муцуна към оградата, отвъд която бе застанал младият мъж, и току се обърна отново назад, прошумоля нататък през треволяка. Недалеч оттук, в сянката, на един храсталак, се спотайваше братовчедът на момичето Панту Кътърката. Кучето бе дошло оттам и отново се връщаше нататък. Райко Кутрев и младата девойка нищо не забелязваха. Тя пак прошепна:
— Пет дни не си идвал.
— Много точно ги броиш — отвърна и той с шепот, а зъбите му и сега блестяха. Райко продължи: — Да не ги броиш. Ще идвам винаги, когато мога. Идвам винаги, когато мога.
— Идвай секи ден… Секи ден.