Той се приведе към нея през оградата — защо трепереше така сподавеният й глас? Тя криеше нещо от него. И той промълви:
— Ти криеш нещо от мене, Маре.
Девойката се замисли за един дълъг миг. Сетне прошепна задъхано:
— Нищо не мога да скрия от тебе… Нищо нема да скрия. Моят братучед Панту вели, че ти ще увиснеш некой ден на бесилката. Имало едно време тук, в Преспа, друг некой си даскал Райко, та и ти като него. Панту много те мрази.
Марето не сваляше очи от лицето му и видя как стисна той устни, сви вежди и цялото му лице потъмня. Сега тя се уплаши още повече и цяла се изпъна, подигна се на пръсти, за да види по-отблизу лицето му. Но ето пак се разведри това мило, хубаво лице и пак заблестяха белите здрави зъби в лунния здрач.
— Не бой се, Маре. Аз нема да се дам лесно на турците да ме обесят. Верваш ли?
— Вервам.
— Друго нещо не каза ли Панту Кътърката?
— Ние бехме сами. Мама беше излезла и докато се върна, това ми каза той. Знай, че се срещаме с тебе, сичко знай. Като сме сами с него, хваща ме страх, макар да сме първи братучеди.
— Не го пущай у вас.
— Ами мама му е тетка. Майка му отдавна е умрела и ние с мама го жалим. И мама вели, че Пантуш има лоши очи.
— Когато сърцето е лошо, и очите са лоши. Такива са човешките очи.
Девойчето пак посегна да докосне с пръсти лицето му, после отеднаж рече все тъй тихо:
— Ние с него много си приличаме, с Панту. Нели майките ни са сестри.
Някъде отвъд къщата пак трепна бледа светлинка и остана там едва видима в мрака. Чу се сърдит женски глас:
— Маре! Къде си мори?
— Мама! — пошушна момичето и стисна още по-силно ръцете на своя любим.
Той се огледа бързо, приподигна се на оградата с колена, с лакти и целуна девойчето по нежната хладна буза. А то шепнеше задъхано и целуваше ръцете му:
— Идвай сека вечер, сека вечер…
— Маре мори! — чу се още по-силен сърдитият глас на майката.
Девойчето най-сетне се откъсна и припна нататък, изчезна, угасна като лунен лъч зад къщата.
Отдръпна се и Райко Кутрев от каменната ограда и се запъти надолу по улицата. Той мина край вратника на същата къща. Когато се отдалечи на двайсетина стъпки, оттам излезе Панту Кътърката и тръгна по следите му с тихи стъпки. Веднага след Кътърката изприпка и кученцето, излая звънко няколко пъти, огледа се по вече опустялата улица, после наново се мушна в открехнатия вратник. Откъм къщата се дочу същият сърдит женски глас:
— Я… Пантуш оставил вратника отворен,.. — И сетне по-близу: — Какъв човек е… разтурен…
Когато Райко Кутрев влезе в стаичката си, тя беше пълна с млади мъже. Седнал бе там, между тях, и баща му Аце Кутрев. Тук беше и Панту Кътърката. Той бе кръгнал по друга улица, прескочил бе две огради и бе успял да влезе у Кутреви малко преди Райко Кутрев. Приседнал до вратата, той бършеше с голяма кърпа силно зачервеното си лице и дишаше бързо, издълбоко. Райко забеляза най-напред него: „Наистина си приличат като брат и сестра… Как се е задъхал…“ — Къде се забави? — чу Райко гласа на баща си. — Откога още чакат другарите ти… Изпихме по цела кутия тютюн.
И старият човек стана да си върви. Зачуха се гласове:
— Седи, седи, стрико Аце… Наш човек си ти… Стара комита си…
Аце Кутрев погледна сина си, сетне поклати глава:
— Не, не… Гледайте си работата. Друго е сега вашето, вие сега сте по-сърцати люде. — Той се спря до вратата и се обърна към насядалите там; беше същият изправен, широк, силен мъж, вече доста изпрашен от годините, натежал. Усмихна се с едри, но вече разредени, пожълтели зъби, скриха се още по-дълбоко очите му под рошавите, прошарени вежди: — Ама, деца… като стане нужда, и ние, старите, нема да се засрамим.
Изпроводиха го весели гласове. Райко Кутрев седна между другарите си. Тук бяха десетниците Стефо Церски и Богдан Кочанов, а също и някои работници от Организацията от тая част на града. Събрали се бяха тая вечер да четат някаква книжка за живота на италианския патриот Джузепе Гарибалди. Такива срещи ставаха много често — едва ли не всяка нощ. Райко Кутрев събираше организационните работници от по-близките махали най-често в стаичката си, но той ходеше и по другите махали, където също ставаха такива срещи. В това беше сега революционната дейност на преспанци. Заклетите членове на Организацията в Преспа и по селата наоколо сега бяха много повече, идваха постоянно и нови люде да се кълнат по своя воля; това беше общо увлечение сред младите люде не само в Преспа, но и по цяла Македония. Сега Лазар Глаушев и Райко Кутрев не ходеха сред народа, за да издирват и подбират най-достойните, както беше през първите месеци на тяхната апостолска дейност, а людете сами идваха при тях и те ги приемаха за комитетски работници с по-леко сърце. Народът се оказа узрял за такава дейност и мрежата на революционната организация бързо се разширяваше и сгъстяваше по цялата страна.