Детето принадлежеше към другия й живот — отвъд гроба на Велко. Но то и сега беше тук, сред тая тишина, сред тия грозни видения — ето го в ръцете й, болно, безпомощно, то я гледа, познава я. Детето я изтръгна от едва ли не мъртвешка вцепененост, която можеше да я погуби, то разпука убийствената ледена броня, в която скръбта скова сърцето й. И като се връщаше стъпка по стъпка към действителността, някаква друга нейна половина, жива, жадна, копнееща, остана там, в другия й живот, отвъд гроба на Велко.
Така раздвоен продължи нейният живот.
Детето бе настинало зле в дъжда през оная нощ в гората. Дона беше още много млада, неопитна, това беше първото й дете и тя не знаеше как да го лекува. А не можеше да го остави да слезе в селото, да повика баба Клисурица или друга някоя бабичка, да пита и разпитва. Чакаше дано някой се качи горе при нея — често идваха жени да я видят. Детето гореше в ръцете й, надуваше го мъчителна кашлица, гърдите му бяха като запушени. Дона се помъчи да си спомни как майка й бе лекувала и нея, и другите си деца. Разпали в огнището силен огън. Разви от пеленките болното, разтри телцето му със зехтин, после с газ. Това си спомняше. Пови го наново в сухи, топли пелени. Хранеше го с козе мляко. Откакто се бе върнала от гората, гърдите й бяха пресъхнали, не се изцеждаше ни капка мляко. Но детето сега не приемаше козето мляко и тя го сложи пак на гърдите си — дано да изсмуче поне капка. Болното не искаше да залапа гърдата й — сви лицето си, сякаш се отвращаваше, и се закашля. Преди то лакомо залапваше розовото зърно и гълташе с шум обилната млечна струя; Дона гледаше блажена неговите издути, атлазени бузки и синкави очи, които я поглеждаха може би с благодарност. Сега то не искаше да приеме пресъхналата гръд. Тя започна леко да го люлее на колената си. Може би сънят ще го подкрепи.
Жалеше ли детето си, боеше ли се за живота му — Дона не мислеше за това. Тя жалеше своята рожба, боеше се за живота й, но човек не би могъл да скърби повече, отколкото скърбеше Дона за своя мъж. А това детенце беше частица от него, то беше всичко, що бе й останало от Велко, и тя го държеше в ръцете си, притискаше го на гърдите си с всичката сила на своята скръб и на своята покрусена обич. Дона не беше набожна, не умееше да се моли, но към кого да се обърне в тия претежки часове за помощ, за милост? И тя шепнеше, мълвеше с глас:
— Не ми го вземай, господи… Нека поне то ми остане…
Час по час тя се сепваше, като че ли се улавяше в грях. Ами тя мислеше само за детето си, а Велко беше вече мъртъв, лежеше заровен там, в селските гробища! Й се унасяше пак подир него отвъд гроба му. Но детето я държеше тук, до себе си, връщаше я в истинския живот с някое свое движение, с жалния си плач. Тя трябваше да го храни, да мокри с козе мляко, капка по капка, бледите му устни.
Два дни не дойде никой да я види, да й помогне. Дона реши да слезе в селото заедно с болното, ала вън духаше силен, студен вятър и тя с трепет се ослушваше в сърдития му вой, поглеждаше през прозорчетата — чакаше да спре. Боеше се да не би детето да настине още повече — вятърът пронизваше дори стените на къщата..
Пък и то, болното, като че ли се поуспокои, затихна. Тя не виждаше, не можеше да познае, че то вече умираше. И угасна в ръцете й. Беше тъмна, дълбока нощ. Вятърът бе престанал и беше тихо вън, но Дона нямаше вече защо да слиза в селото. Сега тя имаше други грижи. Мъртвото не й даваше да се отпусне, да се предаде на скръбта си по него. Как да го остави тъй, умряло, и да се хвърли на земята, да плаче, да пищи, да скубе косите си!
Тя го окъпа в малкото дървено коритце, както преди, когато беше живо. Малкото телце се бе стопило и тя с още По-голяма нежност поддържаше отпуснатата главица. Попи със суха, мека кърпа всяка капка вода по него. Пови го грижливо в най-хубавите му пелени. Постла на одъра нова шарена черга и го сложи там. Да не беше толкова бледо личицето му, то сякаш бе заспало. И тя му каза:
— Иди и ти при баща си…
Беше се разденило. Дано да дойде някой поне днес! Ала не дойде никой до късно следобед. Дона трябваше да слезе долу с мъртвото. Ще я видят, ще дойдат да го погребат до гроба на баща му. Тя излезе да погледне от скалата дали и сега не се задава някой по пътеката.
Долу пак се бе изпълнило с аскер. Сега често минаваше аскер през селото. Дона се върна при детето си. Трябваше да чака. Сега вече никой от селямите нямаше да дойде горе.