Старецът Павле Локвенец неусетно я подръпваше към отсамния, към истинския живот, Дона се ослуша в неговия тих глас, в мъдрите му думи. Училището… Тя бе преживяла там много радост, свързано беше и то със спомените и за Велко. Училището, селските деца, работата в ниската училищна стая, между дългите чинове… Да можеше да се върне там, както някога, без това огромно бреме на рамената й! …
— Децата се питат — продължаваше Павле Локвенец, — питат кога ще ги събереш, па и майките им питат… Обичат те, учителке, сички.
Да, селяните я обичаха, и деца, и възрастни. Тя чувствуваше това и в своята несрета, чувствуваше с вледененото си сърце топлината на тяхната обич, на тяхното състрадание — та нали и тях бе брулила същата буря! Дона не искаше да огорчава своите съселяни, не искаше нищо да им отказва. И отвърна, като че ли повече на себе си:
— Дали ще мога…
— Ще можеш, учителке — улови се веднага за думите и Локвенец. — Ще можеш, щерко, и с работата ще ти олекне, чедо…
Още на другата сутрин Павле Локвенец доведе селяни и започнаха те да поправят училището. Запустялата площадка около училището и църквата се оживи. Идваха люде да работят тук, а идваха и други, за Да, гледат. Дона стоеше в къщи, рядко ще се мерне Из двора. Но тя неволно се ослушваше в глъчката оттатък. Тия човешки гласове долитаха до ушите й през затворената врата, през прозорците на къщата й, тя не можеше да ги спре, да ги заглуши. Притегляха я, тя се спираше понякога и да погледа през малките прозорчета людете, които се събираха и работеха вън, край училището.
Беше неделен ден и горе се събра цялото село. Поправена беше и църквата и селяните сега се трупаха с по-голяма набожност да се кръстят. Пред иконите, чиито очи бяха дълбани драскани с ножове. Дойде в църквата и Дона пребрадена с черна кърпа. Сетне целият народ излезе вън, както винаги. Людете се отдръпваха да правят път на Дона, като да беше тя знатна болярка, вън я заобиколиха жени и деца от всички страни, както някога, преди две години, когато дойде за пръв път в Рожден. И както тогава за младото девойче, дошло в чуждо място, така и сега всеки избираше хубави, благи думи да я погали, да я утеши. Сред пъстрилото на везаните селски ризи се виждаха и други черни кърпи — не беше сама в скръбта си Дона, имаше и други изгорели майки, жени и сестри в Рожден. Камъкът, който притискаше сърцето й, негли се поизмести. Дона почувствува непреодолимата сила на живота, на истинския живот, той я притегляше, зовеше я и с тия ласкави погледи, пълни с обич, и с тия кротки думи, които звучаха като песен, дори и с тия черни кърпи — тя виждаше приведените почернени глави и си помисли за търпението, за примирението на тия майки, жени и сестри, които също понасяха голяма скръб.
Тоя път селските старци не повикаха при себе си учителката, а те дойдоха при нея. Не стана дума за нейната плата-излишни и неуместни биха били сега думи за пазаруване и плата. Старците водеха със себе си Лозана Конев, мъжа на Добра, и искаха да насърчат, да зарадват учителката. Дядо Павле Локвенец каза:
— Ето, учителке, нашият добър съселянин Лозан Конев, като виде поруганите икони в църквата, обеща да дАде десет наполеона, да повикаме тука зографи и да поправим иконостаса. Господ да го награди, но той и друго обеща. Ще даде той десет наполеона и за училището, та да наредиш ти, учителке, нашето училище, както е виждал той Угоре наредени училища.
Пристъпи по-близу Лозан Конев, заговори и той:
— Като погледнеш там, в България, некое село в полето, най-първо ще видиш училището — най-хубавата сграда, с бели стени. А още по-хубаво е вътре: чисто, светло, шкафове с книги, по стените карти на сички държави и земи, картини на секакви животни и растения. Иде ти да свалиш шапка и да се прекръстиш като в църква.
Дона дигна очи и спря за минутка поглед върху Лозан Конев. Той беше още млад и дори напет, беше чисто облечен в хубави градски дрехи. „Та тоя ли погуби Добра… — мина през ума на Дона. — Не. Едва ли… Тя сама се погуби…“
Доловил в погледа й някакво съчувствие или пък благодарност за щедрия му дар за училището, Лозан Конев също я гледаше внимателно и някак едва-едва учуден или може би също с благодарност и лека, едва доловима руменина премина бавно по лицето му.
На другата сутрин селските деца се събраха горе, на площадката, и Дона ги въведе в училището.
IX
Към началото на месец октомври стихна и последният тътнеж на ската буря над поробена Македония. По планинските стръмнини бяха паднали вече първите снегове. Главният щаб на въстанието нареди да се спрат въстаническите действия, да се прибере и скрие оръжието, да се разпуснат и въстаниците, които и досега бяха останали с четите. Някои от тия въстаници също се върнаха по домовете си, а други забягнаха в България; заминаха за княжеството и мнозина от старите четници. По планините останаха малки чети. Остана в Битолско и Даме Груев с неколцина другари, а по Железник ходеше пак Марко Чендов с трима от своите оцелели по-стари четници.