— Нема да се омъжа повторно.
— Ама защо? — възрази Конев. — Млада си още, защо да почерниш целия си живот, човек не бива…
— И после — продължи нетърпеливо Дона, — ти много бързаш, не е минала ни една година, откакто е умрел Велко.
— Ама, учителке — отвърна живо Конев, — аз реших да те попитам, понеже наближава време да замина пак за България, и ти само кажи, ще бъде, както ти кажиш, аз мога да чакам още една и още две години, ако речеш. Само да те попитам, пък ти…
— Ти познаваше ли Велко? — прекъсна го рязко Дона.
— Познавах го.
— Щом си го познавал, ето какво ще ти кажа: не се е родил още мъж, който може да го замести за мене… Аз съм Велкова жена и Велкова жена ще си остана докрай… Да, да — сякаш се сепна изеднаж тя и втренчи поглед в Конева: — Ти затова ли си дошъл? Е, хайде сега върви си със здраве.
Той стана с наведена глава и мачкаше смутен калпака си:
— Прощавай, учителке, и аз така си мислех, но рекох да попитам, с добра мисъл дойдох и от сърце… Хайде, сбогом и прощавай.
— Сбогом.
На вратата той се спря, сложи калпака на главата си и понечи да се обърне:
— Исках… за Добра исках да попитам… Не знам, да се срамувам ли за нея, или да я жаля, а жално ми е, иначе, за нея…
— Ти получи ли преди повече от две години, през зимата беше, едно писмо от нея? Викаше те и те молеше да си дойдеш, да не я оставяш.
— Да, получих такова писмо. Ама нели работа, не се оставя…
— Аз писах това писмо. Тя ме накара и каквото ми каза, това и написах. Ако ти тогава беше се върнал или беше дошъл да я вземеш при себе си — немаше да стане с нея това, което стана. Така мисля аз.
— Е, учителке… Може да е така. Задълбах много за пусти печалби, забравих и нея, и дом, и дете, и стара майка. А и тя, Добра — опита се да се оправдае Лозан Конев, — беше некак си особена… тя…
— Слаба е без опора жената, Лозане. Мъжът е за нея опора и лице, и чест, и крило е за нея.
Той наведе глава и излезе.
Няколко недели по-късно, на другия ден след като Дона приключи учебната година и разпусна децата, дойде при нея дядо Павле Локвенец. Говори старият човек дълго и все за самотията — и, спомена и за женитба, но не спомена никакво име — дошъл бе, види се, от грижа и от жал за младата учителка.
— Как ще живейш тъй, сама, щерко… — завърши той приказката си.
Изслуша Дона мълчаливо стареца докрай, помълча още минутка-две, сякаш от почит към белите му коси, и продума, загледана някъде далеко:
— Дедо Павле, дедо Павле… Един беше Велко Скорнев…
Като се върнаха пазарджиите от пазара преди Гергьовден, донесоха й писмо от майка й, написано на лист от ученическа тетрадка и с едър, разкривен детски почерк. Написало го е някое от братчетата или сестричетата й. Канеше я майка й, молеше я да се прибере най-сетне при своите, щом свърши сега учебната година. „Мъжа ти убиха — жалеше я майка й, — сега, научихме се, и детето ти умряло, сама живейш, пък не си пуста, без никого на тоя свет. Ела си, щерко, стига в тая пустиня, там живота си почерни. Може и тука, в града, да се намери некое место да си учителка или в друго некое по-близко село ще помоля вуйко ти Лазар Глаушев да ни помогне…“
Нажали се, заплака Дона за майка си, за близките си — за пръв път се отвори в сърцето й едно кътче за тъга не само по Велко. По-нататък в писмото майка й се вайкаше за тях си там, продължаваше в бедния дом същият живот в непрестанни грижи и неволи. Плака дълго Дона над това писмо, измокри го със сълзите си. На Гергьовден, след като децата дадоха изпита си, дядо Павле Локвенец й наброи пред всички старейшини и други селяни шест лири — втората половина от заплатата й за тая година. Както бяха тия шест лири и още други две бе запазила, та всички тия осем лири изпрати на майка си с първите пазарджии за града. Друго нищо не можеше да стори Дона за своите близки. Каква полза ще имат те от нея, ако прибави към техните грижи и неволи и своите скърби и болки? Прощавай, майко.
И друга една скръб изпита Дона. Или това беше нейната постоянна скръб, но тя отново я почувствува по-остро, по-болезнено, когато след изпита нейните ученици се разпиляха, каменната площадка горе опустя, не се чуваше на другия ден там детски викот и тропот. Едва сега почувствува Дона, че й беше по-леко с децата, че болката й бе започнала сякаш да се притъпява сред тях. Тя се ослушваше да чуе гласовете им, смеха им, песните им. И би могла може би да се приюти при тях, да се скрие от своята неволя, техните гласове и песни да заглушат непрестаналите вопли на сърцето й. Но — не, не! Тя бе им дотегнала със своето невесело лице тая година…