Разцъфтяла се бе наоколо разкошна пролет и навред кипеше нов, млад живот. Тук, високо в планината, пролетта идваше малко по-късно, ала винаги по-свежа, по-зелена, по-весела. Редиците планински върхове се надигаха в далечината като плиснали високо сини вълни, по насрещните стръмнини течаха потоци от ярки багри, белееха се край тях като снежни преспи отворените мраморни залежи, а гората бе легнала връз планината като къдрав зелен облак. Пролет — широк простор пред очите, пълен със светлина и птичи песни! В прозрачния въздух се премятаха пеперуди, бързо прелитаха по всички посоки шарени птички; по стръмните поляни подскачаха ягнета и козлета, по кривите пътеки шеткаха люде — ще се спре някой, ще дигне глава; засенил с ръка очите си, да погледне орела как разплисква с мощните си крила небесния лазур и води птицата след себе си цяло стадо бели облаци.
От няколко нощи Дона не можеше да спи. Някаква уплаха, някаква тревога бе изпълнила сърцето й, боеше се тя за своите мъртви — дали ги помнеше още, дали ги обичаше още? Обичаше ги и ги помнеше. Ала в същото време тя чувствуваше, че дълбоко в нейното измъчено сърце неусетно се бе породила нова, здрава сила, нова топлина. Все тъй дълбоки бяха всички рани на сърцето й, но те не боляха вече така остро, времето бе наслоило върху тях тънки целебни корички. Все по-често се заглеждаше и се ослушваше тя около себе си. Всичко, що през деня трептеше и сияеше в слънчев блясък, през тия ведри лунни нощи чезнеше в сребрист здрач, планината затихваше, заслушана в звънките песни на славеите, които заглушаваха дори еднозвучния шум на реката долу, в долината. Тая хубост ту в слънчев сяй, ту в лунен здрач, буйният кипеж на живота навред около нея, песните на славеите през топлите ведри нощи примамваха, притегляха тъжната млада жена далеч от нейните два гроба. Но тя нямаше да ги изостави, нямаше да ги забрави никога! В такова смущение живееше Дона през тия пролетни дни и нощи и никога преди не бе мислила толкова много за своята собствена смърт. Ала заедно с това растеше и новата сила в сърцето й. Породила се отново, съживила се отново в младото сърце, тя беше непобедима. И ето какво се случи тъкмо по това време:
Тая сутрин Дона едва дочака да се раздени и веднага стана от твърдото си легло в малката стая. Най-напред, като всяка сутрин, отиде в обора с едно почерняло котленце, за да издой двете кози. После пусна двете ярета, които наскоро се бяха родили, и остави вратата на обора отворена — козите сами ще излязат с козлетата си на паша из околността. Като се връщаше към къщи, неочаквано се изсипаха иззад ъгъла цял рой мънички, писукащи, бързоноги пиленца и след тях — клопклоп! — ту на единия, ту на другия си крак квачката. Радостно потрепна сърцето на Дона. Това беше единствената кокошка, която и бе останала, от някое време все се губеше и преди няколко дни току се показа с цяло облаче от жълти пухчета около нея, не по-големи от яйцата, от които бяха излезли. Сега те се втурнаха в нозете на Дона, върнаха се бързо пак при майка си и пак насам. Бяха гладни. Дона се спря за миг, после влезе в къщи да остави котленцето. Изнесе оттам една пръстена паница с просо, сложи я пред вратата и пилетата се струпаха на купчинка, кълвейки лакомо едно през друго. Тя им се радваше — какви бяха мънички, живи и толкова гладни, а и в тая радост беше новата сила на сърцето й.
— Учителке… — чу Дона познат момчешки глас и подигна глава. Към нея се приближаваше с разкривената си походка нейният ученик Апостол Сугарев.
— Добрутро, учителке!
— Добрутро, Апостоле.
Детето пристъпи още по-близу и продължи: — Викат те у нас веднага да дойдеш… татко и… — то протегна врат и изшушука, макар да нямаше кой да го чуе наоколо: — И комити има у нас, цялата чета, рекоха да дойдеш.
— Добре, Апостоле. — Тя влезе в къщи да се по-прибере и пак се показа на вратата: — Да вървим… хайде, заедно ще вървим.
Сугаревата къща беше чак на отсрещния край на селото. През целия път детето приказваше за едно, за друго на учителката си и Дона се учудваше на неговата схватливост и ранна зрелост. Но нали познаваше тя Апостола от близу три години, вече три години беше той неин ученик? Такъв беше той, мъдър като старец. Те минаха през селото и колко пъти бе минавала Дона по тия стръмни улички, а сега сякаш за пръв път вървеше по тях. И людете, които я срещаха и я поздравяваха — всички й бяха толкова познати, а сякаш за пръв път ги срещаше, такива мили, приветливи. Но людете, които я срещаха в тоя ранен час, повече се учудваха на нея: отдавна не бяха я виждали с такова разведрено лице. Малкият мъдрец, за да не предизвикат те двамата някакви подозрения, казваше ту на една, ту на друга страна: