— Баба е болна… иска да види учителката…
Пък всички знаеха, че от снощи у тях беше Чендов с малката си чета.
Къщата на Сугаревци не бе пострадала много през въстанието и стопаните й бързо я бяха поправили. Широката соба беше пълна с мъже, имаше може би петнадесет души; тук беше и цялата чета. Щом влезе Дона, всички станаха да я посрещнат — учителка беше тя и каква учителка, и беше жена на Велко Скорнев. Побързаха да й дадат стол да седне.
— Учителке — започна Чендов, — ти пострада много, ама пострада много и целият народ. Такъв е нашият живот. Сега ние се събрахме тука, ето, новият селски ръководител и новият селски войвода е тука, народната работа пак ще си върви, нема да я спрем. — Той посегна, взе един малък вързоп, развърза го: — Ето, учителке, знамето на нашата околия, спасихме го, искаме да го запазим, че пак ще ни требва един ден. Решихме, учителке, ти да го пазиш, тебе ти го поверява народът.
Той й подаде с две ръце червения копринен плат, както беше грижливо сгънат, подаде й също и кърпата, в която бе завит. Дона взе знамето, погледна го втренчено — такова скъпо, свето нещо — и продума:
— Ще го пазя. Като го прибра тя наново в кърпата, войводата продължи:
— Имаме и друга молба към тебе, учителке. Почваме пак работа, ама ние сме слабо писмени люде, нема го веке Наумов. Като стане нужда, молиме те сички, ти да ни бъдеш като секретар и на селото, и на четата. Така решихме, имаме нужда от по-учен човек, пък сега ти ще кажеш дали си съгласна, или не си съгласна.
— Съгласна съм — отговори веднага Дона.
— Ех, учителке — обади се един от селяните, — за името на Велко и…
— Да, за името на Велко — повтори бързо след него Дона, — за Велко и за сички.
Апостол я придружи чак до мостчето на реката долу. Дона се изкачи горе, в къщата си, и скри знамето между камъните в една от стените на своята къща; скри там и револвера, който някога й бе дал Велко. После седна край прозорците в стаята с огнището и дълго плака. Окъпа със сълзи душата си. Тя чувствуваше как отново я подхващаше и я понасяше широкият поток на живота. Дона тогава едващо бе навършила двадесет години.
X
Рашид бей, мъжът на Лейла, наистина свали от бесилка Бориса Глаушев. Военният съд в Битоля тъкмеше да подведе Бориса под отговорност като бунтовник, заловен с оръжие в ръка: книжата бяха приготвени, а доказателства бяха залавянето му в окопа при Дебрища и патронташът, с който бе препасан. А и сам Борис, като го извеждаха на разпит, не криеше своето възмущение от турските насилия и турската власт в Македония. Рашид бей го свали от бесилката — не можеха съдиите да погазят лафа на могъщия бей. Но Борис стоя още много месеци в битолския затвор. Към края на зимата заедно с мнозина други затворници го изпратиха в солунския затвор Йеди куле. Всички очакваха, че оттук ще ги изпратят на заточение по Мала Азия, по турска Африка. В солунския затвор Борис попадна в едно отделение с Милош Ванков, който също бе заловен в Дебрища и бе осъден на доживотен затвор — на сто и една година; него турците бяха то заловили в селото цяла неделя след загиването на дебрищката република. От него Борис научи за изгарянето на Дебрища, от него научи и за смъртта на Ружа. Но Милош Ванков беше много болен. Борис се настани до него.
Затворът беше препълнен със затворници — над две хиляди души. Имаше тук люде от всички народности, които обитаваха турската империя, но повечето, докъм хиляда и петстотин души, бяха от трите македонски вилаета и всички бяха затворени по политически причини. Помещението, в което бяха Борис Глаушев и Милош Ванков, беше също препълнено — човек до човек. И тук бяха повечето люде от разни краища на Македония, само на горния край на кауша, срещу вратата, се бе събрала една група криминални затворници — турци; те се чувствуваха и тук като господари, та мина доста време и много сблъсквания ставаха и сбивания, докато бяха укротени тия надменни злодеи, които се опитваха да налагат на целия кауш своите прищевки. Такива сблъсквания ставаха и в двора на големия затвор сутрин и вечер, когато пускаха за малко вън всички затворници.
Борис Глаушев се грижеше като роден брат за болния си другар, но малко можеше да му помогне и нямаше с що да му помогне. Той му отделяше от затворническата си храна, завиваше го нощем с дрипавата му дрешка, извеждаше го вън сутрин и вечер, когато излизаха всички затворници, и това беше най-голямата услуга, която можеше да му прави. Тежък беше въздухът в препълнения с люде кауш, задушен и вонящ, особено откакто започна да се затопля времето, а рано идваше в Солун и пролетта, и топлината й.