Дан Симънс
Илион
Този роман се посвещава
на колежа „Уобаш“ —
на неговите студенти и преподаватели,
на неговото наследство.
„Зло изчадие, що миг изгоден чака и захапва“
1.
Илионското поле
Гняв.
Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, мъжеубиеца, обречен да умре, възпей оня гняв, който струва на ахейците живота на толкова много верни бойци и прати толкова много жизнени и енергични души в ужасния дом на смъртта. И докато го възпяваш, музо, възпей гнева на самите богове, толкова сприхави и могъщи тук, на своя нов Олимп, а и гнева на постчовеците, въпреки че са мъртви и отдавна ги няма, и гнева на ония неколцина останали истински човеци, колкото и самовглъбени и безполезни да са вече. И докато пееш, музо, възпей и гнева на ония дълбокомислени, разумни, сериозни, ала не съвсем човешки същества, които мечтаят под леда на Европа, умират в сярната пепел на Йо и се раждат в студените гънки на Ганимед.
А, възпей и мен, музо, клетия прероден въпреки волята му Хокънбери — клетия мъртъв доктор Томас Хокънбери, Хокънбуш за приятелите му, за приятели, отдавна превърнали се в прах на отдавна изоставен свят. Възпей моя гняв, да, моя гняв, музо, колкото и дребен и незначителен да е той в сравнение с гнева на безсмъртните богове или яростта на богоубиеца Ахил.
Като се замисля, музо, я недей да ме възпяваш. Знам те аз. Бил съм твой слуга, музо, курво безподобна. И ти нямам вяра, музо. Ни на йота.
Ако ще съм неволен хор на тоя разказ, мога да го започна, откъдето реша. И решавам да го започна оттук.
Днес е ден като всеки друг през повече от деветте години след моето прераждане. Събуждам се в казармата на Схолията, онова място с червени пясъци, синьо небе и грамадни каменни лица, призовава ме музата, подушват ме и ме подминават гибелните цербериди, надлежно се издигам двайсет и седем километра нагоре до тревистите върхове на Олимп със скоростния кристален ескалатор на източния склон и щом се явявам в пустата вила на музата, получавам сводката от дежурния схоластик, обличам си метаморфозното снаряжение и бойната броня, запасвам тазерната палка и се телепортирам в привечерното Илионско поле.
Ако някога сте си представяли обсадата на Илион така, както повече от двайсет години професионално го правих аз, трябва да ви кажа, че въображението ви почти със сигурност не е било годно да се справи с тая задача. Моето не беше. Действителността е много по-чудна и ужасна, отколкото ще ни я покаже слепият поет.
На първо място градът, Илион, Троя, един от най-големите въоръжени полиси в древния свят — отдалечен е на повече от три километра от брега, където съм застанал в момента, ала въпреки това се вижда и властно се извисява с красотата си, високите му стени са осветени от хиляди факли и огньове, върховете на кулите му съвсем не се губят във висините, както ще се опита да ни убеди Марлоу, но все пак са изумителни, високи, кръгли, чуждоземни, величествени.
После идват ахейците, данайците и другите нашественици — формално те всъщност още не са „гърци“, тъй като тоя народ ще се появи едва след повече от две хилядолетия, обаче аз въпреки това ще ги наричам „гърци“ — простиращи се на много километри по брега. Когато преподавах „Илиадата“, обяснявах на студентите си, че въпреки цялата си Омирова пищност, Троянската война сигурно е била доста скромна — няколко хиляди гръцки воини срещу няколко хиляди троянци. Даже най-добре осведомените схоластици, оная група учени, занимавали се с „Илиадата“ в продължение на близо две хиляди години, въз основа на поемата изчисляват, че с черните кораби не може да са пристигнали повече от петдесет хиляди ахейци и други гръцки воини.
Всички те грешат. Днешните изчисления показват, че гръцките нападатели са над двеста и петдесет хиляди, а троянците и техните съюзници — около половината от тях. Явно всички герои на Егейските острови са дотичали на война — защото войната означава плячка — и са довели със себе си своите бойци, съюзници, слуги, роби и наложници.