Выбрать главу

Шекспир въплъщаваше някаква драма в сонетите си, Манмът беше убеден в това. Герои на таза драма бяха „момъкът“ и по-късно „смуглата дама“. Сонетите бяха писани в продължение на години и не бяха плод на страст, а на Шекспировата пълноценна зрелост. А какво разглеждаше в тези сонети? Любовта. А какво бе „истинското отношение“ на Шекспир към любовта?

Никой нямаше да узнае — Манмът беше сигурен, че Бардът е бил прекалено умен, прекалено циничен, прекалено потаен, за да проявява истинските си чувства. Но във всичките си пиеси Шекспир показваше как силните чувства, включително любовта, превръщат хората в шутове. Също като Лир, той обичаше своите Шутове. Ромео бе Шут на Съдбата, Хамлет — на Ориста, Макбет — на Амбицията, Фалстаф… е, Фалстаф не беше ничий Шут… обаче се бе правил на шут, за да спечели любовта на принц Хал, и беше умрял с разбито сърце, след като младият принц го бе изоставил.

Манмът знаеше, че въпреки твърденията на множество плиткоумни учени от XX в. „поетът“ в цикъла сонети, понякога наричан „Уил“, не е историческият Уил Шекспир, а по-скоро поредното драматично построение, създадено от драматурга/поет, за да обхване всички страни на любовта. Ами ако този „поет“ беше като злочестия Шекспиров граф Орсино, Шута на Любовта? Човек, влюбен в самата любов?

Този подход му допадаше. Разбираше, че Шекспировият „брак между чисти духове“ — между по-възрастния поет и момъка — не е хомосексуална връзка, а истинско чувствено тайнство, вид любов, почитана в дните далеч преди времето на Барда. На пръв поглед Сонет 116 представляваше банална декларация на тази любов и нейната вечност. Ами ако всъщност я отхвърляше?…

Изведнъж Манмът проумя всичко. Подобно на много други велики поети, Шекспир започваше стиховете си преди или след фактическото им начало. Но против какво можеше да е това стихотворение? Какво толкова бе казал момъкът на по-възрастния, лудо влюбен поет, че се нуждаеше от толкова категорично опровержение?

Манмът извади пръсти от главния си манипулатор, взе перото и започна да пише върху т-плочата си:

Скъпи Уил, естествено и на двама ни ни се иска нашият свят брак между чисти духове — тъй като мъжете не могат да сключват свят брак между тела — да е реален и траен като истински брак. Това обаче е невъзможно. Хората се променят, Уил. Обстоятелствата се променят. Когато се променят качествата на хората или си отиват самите хора, отива си и любовта. Обичах те, Уил, наистина, ала ти се промени, стана друг и затова настъпи промяна и в мен, а оттук и в нашата любов.

Искрено твой,
Момъка

Манмът погледна писмото си и се засмя, но смехът му секна, когато осъзна, че това променя целия Сонет 116. Вместо да е сладникаво утвърждаване на неизменната любов, той се превръщаше в категорично противопоставяне срещу опита на момъка да скъса. Сега сонетът звучеше така:

Не, бракът между чисти духове (тези така наречени) препятствия не бива да признава — погрешно любовта се тъй зове, когато „на промени се поддава“! О, не!

Манмът едва овладяваше вълнението си. Всичко в сонета и целия цикъл си заставаше на мястото. От тази любов „между чисти духове“ не оставаше почти нищо — освен гнева, обвиненията, лъжите и новите изневери. И всичко това щеше да приключи до Сонет 126, когато „Момъка“ и самата идеална любов щяха да бъдат зарязани заради разпътните наслади на „Смуглата дама“. Манмът превключи на виртуално съзнание и започна да шифрова з-грама до своя верен събеседник през последните дванайсет з-години, Орфу от Йо.

Завиха сирени. Във виртуалното му зрение замигаха светлини. За миг си помисли: „Кракенът!“, ала чудовището за нищо на света нямаше да се издигне на повърхността, нито да влезе в открит канал.

Той записа сонета и бележките си, изтри з-грамата и разтвори външните сензори.

„Смуглата дама“ се намираше на пет километра от база „Хаос“, в обсега на дистанционния контрол на централата. Манмът предаде управлението на кораба и се загледа в ледените скали отпред.

Отвън база „Конамара Хаос“ приличаше на останалата повърхност на Европа — ледени хребети, издигащи се на двеста-триста метра височина и скриващи лабиринта от открити канали и черни лентикули — но после се появиха видимите признаци на цивилизация: отварящата се черна паст на укритието за подводници, движещите се по скалата асансьори, прозорците в леда, пулсиращите и мигащи навигационни светлини върху повърхностни модули, жилищни възли и антени, и високо над хребета на скалата, очертаващ се на черния фон на небето — няколко интерлунарни совалки, закотвени на площадката си.