Космически кораби в база „Хаос“? Крайно необичайно. Докато приставаше, превключваше корабните системи в режим готовност и започваше да се изключва от тях, Манмът си мислеше: „Защо ме повикаха тук, по дяволите?“
Накрая премина през травмата от ограничаването на сетивата и контрола, върна се към неудобната теснота на повече или по-малко хуманоидното си тяло, напусна кораба, закрачи по синкаво осветения лед и се качи на скоростния асансьор до жилищните възли високо над укритието.
5.
Ардис Хол
Вечеря за дванайсет души на масата под осветеното с фенери дърво: месо от елен и глиган от гората, пъстърва от реката, телешко от пасищата между Ардис и телепортаторната площадка, червено и бяло вино от лозята на Ардис, млечна царевица, тиква, салата и грах от градините и хайвер, пратен по факса от едно или друго място.
— Кой има рожден ден и коя двайсетилетка празнува? — попита Деймън, докато слугите поднасяха ястията на дванайсетимата гости на дългата маса.
— Аз имам рожден ден, обаче двайсетилетката не е моя — отвърна красивият къдрав Харман.
— Моля? — неразбиращо се усмихна Деймън, взе си малко тиква и предаде съда на жената до себе си.
— Харман празнува ежегодния си рожден ден — поясни Ада от мястото си начело на масата. Деймън изпита физическа възбуда — младата жена изглеждаше фантастично със загара и черната си копринена рокля.
Той поклати глава. Все още не разбираше. Ежегодните рождени дни не се записваха и още по-малко се празнуваха.
— Значи всъщност не празнувате рождена двайсетилетка, така ли? — обърна се Деймън към мъжа и кимна на носещия се над земята слуга да напълни чашата му с вино.
— Не, но празнувам рождения си ден — усмихнато повтори Харман. — Деветдесет и деветия.
Деймън смаяно се вцепени, после припряно се огледа, осъзнал, че това трябва да е някаква шега между тези провинциалисти — определено безвкусна шега. Човек не се шегуваше с деветдесет и деветата си година. Разтегли устни в усмивка и зачака продължението.
— Харман говори сериозно — спокойно го осведоми Ада. Другите гости мълчаха. От гората се обаждаха нощни птици.
— Хм… извинете — измънка Деймън. Харман поклати глава.
— С нетърпение очаквам годината. Имам да върша много неща.
— Миналата година Харман извървя сто и шейсет километра до Атлантическия пролом — рече Хана — млада късокоса приятелка на Ада.
Сега вече Деймън се увери, че се шегуват с него.
— Никой не може да стигне до Атлантическия пролом.
— Аз стигнах — възрази Харман, който ядеше царевичен кочан. — Отидох само на разузнаване — както казва Хана, навлязох само на около сто и шейсет километра и после се върнах на северноамериканското крайбрежие — обаче изобщо не беше трудно.
Деймън пак се усмихна, за да покаже, че се включва в шегата.
— Но как може да сте стигнали до Атлантическия пролом, Харман ур? Наоколо няма факсвъзли. — Нямаше представа къде се намира Атлантическият пролом, нито какво обхваща Северна Америка, не бе и съвсем сигурен за местонахождението на Атлантическия океан, ала беше убеден, че нито един от триста и седемнайсетте факсвъзела не е край Пролома. Неведнъж се бе прехвърлял през всеки от тях и никога не беше зървал легендарния Пролом.
Харман остави кочана.
— Вървях пеш, Деймън ур. Проломът минава точно по четирийсетия паралел от източното северноамериканско крайбрежие чак до земята, която човеците от изгубената ера наричали Европа — струва ми се, че Испания е последната държава, до която стига Проломът. Развалините на древния град Филаделфия — вие може би го знаете като възел сто двайсет и четири, имението на Ломан ур — е само на няколко часа път от Пролома. Ако имах кураж — и си носех достатъчно храна, — можех да стигна чак до Испания.
Деймън кимна и се усмихна. Нямаше абсолютно никаква представа какви ги дрънка този човек. Първо неприличните хвалби с деветдесет и деветата година, сега пък всички тези приказки за паралели, градове от Изгубената ера и ходене пеш. Никой не ходеше пеш повече от неколкостотин метра. Защо им беше това? Всичко, което можеше да интересува човек, се намираше близо до факсвъзел, а до онези няколко отдалечени странности — като Ардис Хол на Ада — можеше да се стигне с едноколка или дрошка3. Естествено Деймън познаваше Ломан — наскоро бе празнувал третата двайсетилетка на Оно в огромното имение на Ломан, — но всичко друго от монолога на Харман му се струваше празни приказки. Този човек явно се бе побъркал в последните си дни. Е, скоро за това щяха да се погрижат последното булаторно прехвърляне и Възнесението.