Деймън погледна Ада с надеждата, че тя ще се намеси и ще смени темата, ала домакинята се усмихваше, сякаш се съгласяваше с всичко, казано от Харман. Деймън се огледа за помощ, но другите гости слушаха учтиво — дори с очевиден интерес, — като че ли тези брътвежи бяха част от обичайните им провинциални разговори на маса.
— Пъстървата е много вкусна, нали? — обърна се той към жената отляво. — Вашата вкусна ли е?
Жената, която седеше срещу него, набита, рижа и навярно към края на третата си двайсетилетка, опря силно издадената си брадичка върху малкото си юмруче и попита Харман:
— Как беше? В Пролома, искам да кажа?
Къдравият, почернял от слънцето мъж се поколеба, но другите на масата, включително младата блондинка, от чиято пъстърва се бе поинтересувал Деймън и която не беше обърнала внимание на въпроса му, настояха Харман да отговори. Накрая той се съгласи с грациозно махване с ръка.
— Ако никога не сте виждали Пролома, той представлява възхитителна гледка дори от брега. Широк е осемдесетина метра — цепнатина, която продължава на изток, докъдето ти стигат очите, постепенно се стеснява към хоризонта и накрая заприличва на светлинна, вмъкната между океана и небето.
— Навлизането в него е… малко странно — продължи той. — Там, където свършва Проломът, пясъкът на плажа не е мокър. В него не се плискат вълни. Отначало цялото ти внимание е съсредоточено върху единия или другия край — когато навлизаш, забелязваш рязката граница на водата, все едно че стъклена стена отделя пътника от вълните. Трябва да докоснеш преградата — никой не може да устои. Еластична, невидима, съвсем слабо поддаваща на силен натиск, хладна от водата от другата страна, но непроницаема. Продължаваш нататък по сухия пясък — през вековете морското дъно е било навлажнявано само от дъжд и затова пясъкът и пръстта са плътни, озовалите се там морски животни и растения са изсъхвали почти до степента на фосилизиране. След десетина метра отсечените водни стени от двете страни се издигат високо над главата ти. В тях се движат сенки. Виждаш рибки да плуват край преградата между въздух и вода, сетне сянка на акула, последвана от бледо сияние на пихтиести същества, които не можеш точно да разпознаеш. Понякога морските създания се приближават до преградата на Пролома, докосват я със студените си глави, после бързо се отдалечават, сякаш нещо ги е уплашило. На около километър и половина навътре водата се издига толкова високо, че небето помръква. На петнайсетина километра водните стени от двете страни се издигат на повече от триста метра. В ивицата небе над главата ти се появяват звезди, даже денем.
— Не! — възкликна един слаб мъж с пясъчноруса коса в отсрещния край на масата. Деймън си спомни името му — Лоус. — Шегуваш се.
— Не се шегувам — настоя Харман и пак се усмихна. — Вървях четири дни. Нощем спях. Когато храната ми свърши, трябваше да се върна.
— Как разбираше дали е нощ, или ден? — попита приятелката на Ада, атлетичната млада Хана.
— Денем небето е черно и има звезди, но океанът от двете страни запазва пълния светлинен спектър, от яркосин високо горе до почти черен към дъното, на равнището на Пролома.
— Намери ли нещо екзотично? — попита Ада.
— Няколко потънали кораба. Древни. От изгубената ера или още по-стари. И един, който може би беше… по-нов. — Той отново се усмихна. — Отидох да проуча един от корабите — грамаден ръждив корпус, стърчащ от северната стена на Пролома, наклонен настрани. Влязох през една дупка, изкачих се по някакви стълби, продължих на север по наклонения под, като си светех с малък фенер, и в едно просторно помещение — струва ми се, че се е наричало „трюм“ — изведнъж стигнах до преградата на Пролома, от тавана до наклонения под, водна стена, сякаш оживяла от риба. Притиснах лице към студената невидима стена и видях ракообразни, мекотели, морски змии и форми на живот, покриващи всяка повърхност, хранещи се едни с други, докато от моята страна — сухота и стара ръжда, и единствените живи същества бяхме ние с едно бяло сухоземно раче, което явно беше мигрирало също като мен, от брега.
Повя вятър и зашумоли в листата на високото дърво над тях. Фенерите се разлюляха и плътната им светлина затанцува по копринените и памучните дрехи, косите, ръцете и топло осветените лица около масата. Всички унесено слушаха. Даже Деймън установи, че се е заинтригувал, въпреки че всичко това бяха глупости. Факлите по алеята мъждукаха и пращяха от внезапно надигналия се вятър.
— Ами войниксите? — попита жената, която седеше до Лоус. Деймън не си спомняше името й. Може би Ема? — Повече ли са, отколкото на сушата? Часови ли са, или самоходни?