— Няма войникси.
Всички ахнаха. Деймън бе обзет от същото ненадейно смайване, както и от съобщението на Харман, че празнува деветдесет и деветата си година. Зави му се свят. Сигурно виното беше по-силно, отколкото си мислеше.
— Няма войникси — повтори Ада не толкова с почуда, колкото с копнеж, и вдигна чашата си с вино. — Наздравица. — Слугите се понесоха към гостите, за да напълнят чашите. Всички се включиха в тоста. Деймън запремигва, за да прогони замайването си, и се насили учтиво да се усмихне.
Ада не произнесе наздравица, но всички, дори след миг самият Деймън, отпиха глътка вино, сякаш вече го беше направила.
До края на вечерята вятърът се усили, появиха се облаци и скриха пръстените, въздухът замириса на озон и над тъмните хълмове на запад се спуснаха завеси от дъжд, затова празненството се премести на закрито и после приключи — двойките се оттеглиха в спалните си или в различни крила и стаи за развлечения. Слуги пуснаха камерна музика в южната зимна градина, остъкленият плувен басейн в дъното на имението привлече неколцина гости, на верандата на втория етаж имаше среднощна шведска маса. Няколко двойки отидоха да се любят в спалните си, докато други намериха уединени кътчета, за да развият торинските си савани и да се отправят към Троя.
Деймън последва Ада, която бе завела Хана и Харман в библиотеката на третия етаж. Ако искаше планът му за съблазняването на Ада до края на уикенда да успее, трябваше да прекарва с нея всяка свободна минута. Знаеше, че съблазняването е и наука, и изкуство — съчетание от умение, дисциплина, близост и възможност. Главно близост.
Докато крачеше до нея, той усещаше топлината на кожата й през загара и черната й коприна. Долната й устна, след десет години отново забеляза Деймън, беше влудяващо пълна, червена и създадена за хапане. Когато младата жена вдигна ръка, за да покаже на Харман и Хана височината на библиотечните лавици, Деймън се опияни от мекото движение на дясната й гръд под тънкия копринен плат.
И преди бе влизал в библиотека, но не толкова голяма. Помещението бе дълго поне трийсет метра и високо петнайсетина, с мецанин около три от стените и подвижни стълби на двата етажа за достъп до по-високите и по-далечни томове. Имаше ниши, маси с големи разтворени книги, тук-там места за сядане, даже лавици над грамадния френски прозорец на отсрещната стена. Той предположи, че съхраняваните там физически книги преди много векове, може би даже преди хилядолетия, са били обработени с нанохимикали против разлагане — та тези безполезни вещи бяха направени от кожа, хартия и мастило, за Бога — но в това помещение с махагонова ламперия, дискретно осветление, древни кожени мебели и мрачни стени, покрити с книги, все пак миришеше на старост и разложение. Нямаше представа защо Ада и другите от семейството поддържат този мавзолей в Ардис Хол, нито защо Харман и Хана искат да го разгледат тази вечер.
Къдравият мъж, който твърдеше, че е в последната си година, и настояваше, че е влизал в Атлантическия пролом, удивено спря.
— Това е прекрасно, Ада. — Той се качи по една от стълбите, плъзна я покрай лавиците и протегна ръка да докосне дебел кожен том.
Деймън се засмя.
— Да не смятате, че четящата функция се е възстановила, Харман ур?
Мъжът се усмихна, но изглеждаше толкова самоуверен, че за миг Деймън почти очакваше да зърне златния поток от символи по ръката му. Никога не бе виждал изгубената функция в действие, естествено, ала баба му и други старци му я бяха описвали, преразказвайки удоволствията на своите прародители.
Не потекоха думи. Харман отдръпна ръка.
— Не ви ли се ще да притежавате четящата функция, Деймън ур?
Деймън отново чу смеха си в тази странна вечер и внезапно усети, че двете млади жени са се вторачили в него с лица изразяващи нещо средно между изумление и любопитство.
— Не, разбира се — накрая отвърна той. — Че защо? Нима тези стари неща могат да ми кажат нещо за днешния ни живот?
Харман се изкачи още по-високо по стълбата.
— Не сте ли любопитен защо на Земята вече няма постчовеци и къде са отишли?
— Ни най-малко. Отишли са си в своите градове на пръстените. Всеки го знае.
— Защо? — попита Харман. — Защо са си отишли, след като дълги хилядолетия са насочвали делата ни и са бдели над нас?
— Глупости — навярно малко по-грубо, отколкото възнамеряваше, заяви Деймън. — Постчовеците продължават да бдят над нас. Отгоре.
Харман кимна, сякаш чуваше нещо ново, и премести стълбата с няколко метра по месинговата релса. Главата му стигаше почти до долната страна на мецанина.