— Ами войниксите?
— Какво войниксите?
— Някога питали ли сте се защо толкова много векове са били неподвижни и сега са се задействали?
Деймън отвори уста, но нямаше какво да отговори.
— Това, дето войниксите не са се движили преди последния факс, е пълна глупост — накрая успя да измънка той. — Митове. Приказки.
Ада се приближи към него.
— Някога питал ли си се откъде са дошли те, Деймън?
— Кой, миличка?
— Войниксите.
Той топло и сърдечно се засмя.
— Не, разбира се. Войниксите винаги са били тук. Те са вечни, постоянни, неизменни — движат се, понякога не се забелязват, обаче винаги присъстват, също като слънцето и звездите.
— Или пръстените? — тихо прибави Хана.
— Точно така. — Деймън се зарадва, че го е разбрала.
Харман извади един тежък том от лавицата.
— Ада ми каза, че сте голям лепидоптеролог, Деймън ур.
— Моля?
— Специалист по пеперудите.
Деймън усети, че се изчервява. Винаги му ставаше приятно, когато оценяваха способностите му, даже непознати, даже не съвсем нормални непознати.
— Едва ли съм точно специалист, Харман ур — просто колекционер, който е научил нещичко от чичо си.
Харман слезе от стълбата и занесе тежката книга на една от масите.
— В такъв случай това би трябвало да ви заинтригува. — Той разтвори книгата. Показаха се лъскави страници с цветни изображения на пеперуди.
Онемял, Деймън се приближи. Чичо му му беше казал имената на двайсетина вида пеперуди, от други колекционери бе научил имената на още някои. Той се пресегна и докосна изображението на западната платноходка.
— Западна платноходка — каза Харман и прибави: — Рterourus rutulus.
Деймън не разбра последните две думи, но смаяно зяпна възрастния мъж.
— И вие ли сте колекционер?
— Нищо подобно. — Харман докосна един познат златисточерен образ. — Монарх.
— Да — смутено потвърди Деймън.
— Червен адмирал, седефка, обикновена синя, Феб Парнаски — заизрежда Харман, като последователно докосваше изображенията. Деймън знаеше три от тях.
— Вие познавате пеперудите — заяви той.
Харман поклати глава.
— До този момент изобщо не съм подозирал, че различните видове имат имена.
Деймън се вторачи в ръката му.
— Значи имате четяща функция.
Харман отново поклати глава.
— Вече никой не притежава такава функция. Както и комуникатор, геопозициониране, инфодостъп и автопрехвърляне от факсвъзли.
— Тогава… — окончателно объркан, заекна Деймън. Дали тези хора не се подиграваха с него? Беше дошъл да прекара уикенда в Ардис Хол с добри намерения… е, с намерението да съблазни Ада, обаче напълно доброволно… а пък сега тази… злонамерена игра?…
Сякаш доловила растящия му гняв, Ада постави тънките си пръсти върху ръката му.
— Харман няма четяща функция, Деймън ур — тихо каза тя. — Просто наскоро се научи да чете.
Деймън зяпна. Това му се струваше също толкова абсурдно, колкото и да празнуват нечий деветдесет и девети рожден ден или да дрънкат за Атлантическия пролом.
— Това е умение — спокойно поясни Харман. — Също както вие сте усвоили имената на пеперудите или прословутите си методи на… женкар.
Последната дума накара Деймън да запремигва. „Толкова ли е известно другото ми хоби?“
— Харман обеща да ни научи на този трик… на четмо — обади се Хана. — Може да ни е от полза. Аз например искам да науча повече за леярството, за да не се изгоря, когато се заема с него.
„За леярството ли?“ Деймън не знаеше какво означава тази дума и нямаше представа какво общо има тя с изгарянето или с придобиване на четяща функция. Той облиза устни.
— Тези игрички не ми харесват. Какво искате от мен?
— Трябва ни космически кораб — отвърна Ада. — И имаме основание да смятаме, че ти можеш да ни помогнеш.
6.
Олимп
Когато след сблъсъка между Ахил и Агамемнон смяната ми свършва, се телепортирам в схоластичния комплекс на Олимп, записвам наблюденията и анализа си, прехвърлям мислите в словесен камък и го отнасям в бялата стаичка на музата, гледаща към Езерото на калдерата. За моя изненада, музата е там и разговаря с един от другите схоластици.
Схоластикът се казва Найтенхелзър, дружелюбен мечок, който, както научих през последните четири години от престоя си, живял, преподавал в колеж и умрял в американския Среден запад някъде в началото на XX век. Когато ме вижда на прага, музата приключва работата си с Найтенхелзър и го отпраща през бронзовата си врата към ескалатора, спускащ се от Олимп към нашата казарма и червения свят в низините.