Колебливо, вече с бясно разтуптяно сърце, заставам до музата, а тя почуква с дългите си пръсти по един златен клин, който може би е някакъв контролен пулт. Запремигват светлини. Колесницата забръмчава, започва да пращи, внезапно се опасва с енергийна решетка и се издига над тревата, като описва въртеливо движение. Пред нея изведнъж се появяват два холографски „коня“ и препусват, сякаш теглейки колесницата по небето. Знам, че холографските коне присъстват заради гърците и троянците, но усещането, че са истински животни, теглещи истинска колесница по небето, е изключително силно. Хващам се за металната пръчка покрай ръба, обаче не усещам ускорение, въпреки че транспортният диск се клати и подскача. Той описва кръг на трийсетина метра над скромния храм на музата и се понася към дълбоката вдлъбнатина на Езерото на калдерата.
„Колесница на боговете!“ — мисля си и обяснявам недостойната си мисъл с умората и адреналина.
Естествено хиляди пъти съм виждал тия колесници да хвърчат край Олимп или над Илионското поле, докато боговете се шматкат по своите божествени работи, обаче винаги съм ги наблюдавал от земята. Оттам конете изглеждат истински и самата колесница съвсем няма толкова материален вид, колкото когато се возиш в нея на триста метра над планинския връх — всъщност вулкан, — който от своя страна се извисява на около двайсет и седем хиляди метра над пустинята.
Върхът на Олимп би трябвало да е безвъздушен и покрит с лед, но въздухът там е плътен и годен за дишане, също като на двайсет и седем километра по-ниско, където казармата на Схолията се е сгушила в подножието на вулканичните скали, и вместо с лед грамадният връх е покрит с трева, дървета и бели сгради, достатъчно големи и величествени, та в сравнение с тях Акрополът да прилича на нужник.
Цифрата осем на Езерото на калдерата в средата на върха е дълга близо сто километра. Прекосяваме я с почти свръхзвукова скорост. Някакво силово поле или малко божествена магия не позволява на вятъра да ни откъсне главите и същевременно приглушава звука. Езерото е заобиколено от стотици сгради, всяка с много акри поддържани морави и градини, домовете на боговете, предполагам, а по сините води бавно се движат грамадни автотриреми. Веднъж схоластикът Брустър Лин ми каза, че според него Олимп бил голям колкото Аризона и че тревистият му връх бил приблизително равен на площта на Роуд Айланд. Стори ми се странно да сравнява нещата тук с щати от оня друг свят в онова друго време, от онова друго съществувание.
Вкопчен с две ръце в тънкия парапет, се взирам зад планинския връх. Гледката е поразителна.
Намираме се достатъчно високо, за да видя заоблеността на света. На северозапад се простира огромният син океан. На североизток е брегът и си представям, че въпреки разстоянието виждам великанските каменни глави, които бележат границата между морето и сушата. На север е безименният архипелаг, който едва се различава от брега на няколко километра от схоластичната ни казарма, и после нищо друго освен синева, чак до полюса. На югоизток виждам още три високи вулканични върха, само че за разлика от контролирания климат на Олимп, те са бели от снега. Единият, предполагам, е връх Хеликон, дом на моята муза и нейните сестри, ако изобщо има сестри. На юг и югозапад се нижат стотици километри ниви, после диви гори, следвани от червената пустиня, след това пак гора, докато сушата не се слива с облаците и никакво мигане и търкане на очи не променят това положение.
Музата завива и се спуска към западния бряг на Езерото на калдерата. Сега виждам, че белите точици, които съм забелязал по време на прекосяването на езерото, са грамадни бели сгради с колони и стъпала отпред, украсени с исполински фронтони и статуи. Убеден съм, че никой друг схоластик не е виждал тая част от Олимп… или поне не е останал жив, за да ни разкаже за нея.
Спускаме се до най-голямата от гигантските постройки, колесницата каца и холографските коне изчезват. На тревата безредно са паркирани още неколкостотин колесници.
Музата сваля от одеждите си нещо, което прилича на малък медальон.
— Наредиха ми да те заведа на място, където нямаш право да ходиш, Хокънбери. Една от богините ми нареди да ти дам две неща, които може би ще ти помогнат да не бъдеш смачкан като бълха, ако те усетят. Сложи си ги.
Тя ми подава два предмета — медальон на верижка и нещо като кожена качулка с орнаменти. Медальонът е малък, но тежък, сякаш е златен. Музата се пресяга и завърта едната част от диска в посока, обратна на часовниковата стрелка.