— Това е персонален квантов телепортатор, каквито използват боговете — тихо ме осведомява тя. — Може да те телепортира на всяко място, което си в състояние да си представиш. Точно този телепортаторен диск позволява и да се движиш по квантовата следа на боговете, докато се фазоизместват в пространството на Планк, обаче никой освен богинята, която ми го даде, не може да проследи твоя път. Разбираш ли?
— Да — отвръщам с почти треперещ глас. Не бива да притежавам такова нещо. Това ще е моята гибел. Вторият „подарък“ е още по-ужасен.
— Това е шлемът на смъртта — казва музата и вместо да надене украсената кожена шапка на главата ми, я закачва на шията ми като качулка. — Шлемът на Хадес. Направен е от самия Хадес и е единственото нещо във вселената, което може да те скрие от очите на боговете.
Тия думи ме карат да запремигвам глупаво. Смътно си спомням някакви научни бележки за „шлема на смъртта“, помня и името на Хадес, което на гръцки означава „невидимият“. Доколкото знам обаче, Омир споменава само веднъж Хадесовия „шлем на смъртта“, когато Атина си го слага, за да не я види богът на войната Арес. „Защо една богиня ми дава такова нещо? Какво ще искат да направя за тях?“ При тая мисъл коленете ми омекват.
— Сложи си шлема — заповядва музата.
Несръчно си слагам дебелата кожена шапка. В материята са зашити някакви устройства, чипове, наномашини. Шлемът има прозрачни еластични „очи“ и мрежа за устата. Когато си го слагам, въздухът наоколо сякаш странно започва да се вълнува, въпреки че зрението ми иначе остава непроменено.
— Невероятно — казва музата. Гледа право през мен. Разбирам, че съм постигнал мечтата на всеки юноша — истинска невидимост, макар че нямам представа как шлемът скрива цялото ми тяло. Изпитвам инстинктивно желание да си плюя на петите и да се скрия от музата и всички богове. Потискам го. Тук сигурно има уловка. Никой бог, даже моята второстепенна муза, няма да даде на обикновен схоластик такава власт, без да вземе предпазни мерки.
— Това устройство ще те скрива от всички богове освен от богинята, която ми нареди да ти го дам — тихо казва музата, като се взира във въздуха надясно от главата ми. — Но тази богиня може да те вижда и следи навсякъде, Хокънбери. И въпреки че медальонът ще приглушава звуците, миризмите и даже туптенето на сърцето ти, божествените сетива са непонятни за теб. През следващите няколко минути не се отдалечавай от мен. Стъпвай внимателно. Не говори. Дишай колкото можеш по-тихо. Ако те усетят, нито аз, нито твоята божествена покровителка не ще успеем да те защитим от гнева на Зевс.
„Как се диша тихо, когато си ужасен?“ Обаче кимам, като забравям, че музата не ме вижда. След като тя продължава да чака и да се взира малко настрани, като че ли ме търси с божественото си зрение, изхриптявам:
— Добре, богиньо.
— Сложи си дланта върху ръката ми — енергично нарежда тя. — Стой до мен. Не се пускай. Ако ме пуснеш, ще загинеш.
Поставям длан върху ръката й като плаха дебютантка на първа среща. Кожата на музата е студена.
Веднъж отидох в Монтажната сграда на космическия център „Кенеди“ в Кейп Канаверал. Екскурзоводът каза, че под високия покрив понякога се образували облаци. Монтажната сграда може да се събере в ъгъла на огромното помещение, в което се озоваваме, и никой няма да й обърне внимание, като на захвърлено детско кубче в катедрала.
Когато казва „богове“, човек си мисли за главните богове — Зевс, Хера, Аполон и още неколцина, обаче в тая зала са стотици, а повечето пространство е свободно. Златният купол — гърците не са открили принципите на купола и той е в противоречие с класически консервативната архитектура на другите грамадни постройки, които видях на Олимп — който сякаш се извисява на километри над нас, акустично насочва разговора към всички ъгли на тази изумителна сграда.
Подът като че ли е от ковано злато. Боговете се облягат на мраморни парапети и гледат надолу от мецанините, опасващи стените, в които има стотици сводести ниши, всички с бели мраморни скулптури. Статуите изобразяват събралите се в момента богове.
Тук-там се виждат холограми на ахейци и троянци, много от които цветни триизмерни образи на мъже и жени в цял ръст, които спорят, ядат, любят се или спят. В златния под близо до центъра на помещението има вдлъбнатина, по-голяма от олимпийски плувен басейн, и там се носят още живи картини от Илион — гледки от въздуха, кадри в близък план, съставни образи. Диалогът се чува така, сякаш гърците и троянците се намират в самата зала. Около този видеобасейн седят на каменни тронове, излягат се на разкошни ложета и стоят в карикатурните си тоги боговете. Важните богове. Главните, известни и на първолаците богове.