По-нисшите богове правят път на музата, която се приближава към тоя централен басейн, и аз бързам да не изоставам от нея, поставил треперещата си невидима длан върху златистата й ръка, като се опитвам да не скърцам със сандали, да не се препъна, да не кихна и да не дишам. Божествата явно не ме забелязват. Подозирам, че моментално ще разбера, ако някой усети присъствието ми.
Музата спира на няколко метра от Атина Палада и аз заставам толкова близо до нея, че се чувствам като тригодишно дете, вкопчено в майчината си фуста.
Води се свиреп спор, докато Хеба, една от по-нисшите богини, обикаля сред другите и налива някакъв златист нектар в златните им бокали. Зевс седи на трона си и още от пръв поглед ми става ясно, че той е царят тук, богът на боговете, който праща буреносните облаци. Тоя Зевс не е карикатурен образ, а невероятно висока реалност, чието брадато, лъснало от масло и осезаемо царствено присъствие превръща уплашената ми кръв в киша във вените.
— Как можем да овладеем хода на тази война? — пита той всички богове, като в същото време кръвнишки гледа жена си Хера. — Или съдбата на Елена? Ако богини като Хера аргийка и силна защитница в битки Атина все се намесват — например спирайки ръката на Ахил, за да не пусне кръв на Атрида?
Той насочва буреносния си поглед към една богиня, полегнала на пурпурно ложе.
— Или ако ти, Афродита, усмихната мило, дето винаги стоиш до оня хубавеляк Парис, прогонваш злите духове и отклоняваш точно изстреляните стрели? Как ще стане ясна волята на боговете, нещо повече, волята на Зевс, ако вие, богини, защитавате любимците си за сметка на Съдбата? Въпреки всичките ти машинации, Хера, Менелай все пак може да си вземе обратно Елена… или кой знае, Илион може да надделее. Тия неща няма да бъдат решени от няколко богини.
Хера скръства изваяните си ръце. Епосът толкова често я нарича „белоръка“, че почти очаквам ръцете й да са по-бели, отколкото на другите богини, обаче макар че кожата й наистина е млечна, не забелязвам да е по-млечна от кожата на Афродита, дъщерята на Хера Хеба или която и да е друга богиня наоколо… освен Атина, която изглежда странно почерняла. Знам, че тия описателни откъси са резултат от Омировия тип епическа поезия: Ахил многократно е наричан „бързоног“, Аполон — „далекострелящ“, а името на Агамемнон обикновено е предшествано от определението „широковластен“ или „цар на мъже“, ахейците са „меднобронни“, корабите им са „черни“ или „кухи“ и така нататък. Тия повтарящи се епитети по-скоро задоволяват тежките изисквания на дактилния хекзаметър, отколкото нуждите на самото описание и представляват начин на пеещия бард да съгласува метричните принципи с изразите-формули. Винаги съм подозирал, че някои такива ритуални фрази — например „Щом се показа Зора розопръста и раннородена“ — също печелят на барда няколко секунди, за да си спомни, ако не и да измисли следващите стихове от повествованието.
И все пак, когато Хера отвръща на мъжа си, аз се взирам в ръцете й.
— Какви ми ти думи надума, Крониде всесилен? — скръстила белите си ръце, пита тя. — Как смееш да изкарваш труда ми напразен? Говоря за потта, за безсмъртната пот, която пролях, докато събера ахейската войска, докато задоволя мъжкото самолюбие на героите, само за да им попреча да се избият помежду си, преди да се изправят срещу троянците, и да се погрижа за гибелта на Приам и децата му.
Зевс се намръщва и се навежда напред на своя неудобен наглед трон. Грамадните му бели юмруци се свиват и отпускат.
Хера сприхаво разперва ръце.
— Прави каквото искаш, нали винаги правиш така, само не очаквай похвала от нас безсмъртните.
Зевс се изправя. Ако другите богове са високи два и петдесет, два и седемдесет, той трябва да е над три и половина метра. Набръчканото му чело сега е сбърчено допълнително и не използвам метафора, когато казвам, че гласът му е гръмовен:
— Хера, мила моя, скъпа, ненаситна Хера! Какво ли Приам и децата на царя Приама толкова лошо ти правят, че си се разярила до такава степен и безпощадно желаеш чак до основи да сринеш града им?
Хера мълчи, отпуснала ръце отстрани. Това явно само разпалва царствената ярост на Зевс.
— Ти не си толкова гневна, колкото хищна, богиньо! — изревава той. — Няма да се успокоиш, докато не влезеш през портите и през стените на Троя и не ги изядеш сурови.
Изражението на Хера с нищо не отхвърля това обвинение.
— Хм… хм… — запелтечва Зевс по начин, отлично познат на всички съпрузи през хилядолетията, — действай, както си искаш. Но ще ти кажа и друго, и го запомни добре, Хера, когато дойде ден аз да пожелая град някой да срина и да изям неговите жители, град, който ти обичаш също толкова, колкото аз обичам Илион, тогава не си и помисляй яростта ми да възпираш.