— Няма значение — заявява тя. — Преди няколко хилядолетия ти — или по-точно смъртният, който е бил твоя матрица — си написал една книга. Спомняш ли си нейното съдържание?
— Не, богиньо.
— Ако още веднъж повториш това, Хокънбери, ще те разпоря от чатала до темето и буквално ще използвам червата ти за жартиери. Поне това ясно ли ти е?
Трудно се говори без слюнка в устата.
— Да, богиньо — измънквам аз.
— Твоята книга е наброявала деветстотин трийсет и пет страници и се е отнасяла за една-единствена дума: „менин“. Сега спомняш ли си?
— Не, бо… Боя се, че не си спомням, богиньо Афродита, но съм убеден, че сте права.
Вдигам поглед, само колкото да видя, че тя се усмихва, опряла брадичка върху лявата си ръка и вдигнала показалец край бузата си към идеалната си тъмна вежда. Очите й имат цвят на фин коняк.
— Гняв — тихо изрича богинята. — „Менин аейде, теа…“ Знаеш ли кой ще спечели тази война, Хокънбери?
Трябва да разсъждавам бързо. Ще съм адски слаб схоластик, ако не знам края на епоса — въпреки че „Илиадата“ свършва с погребалните игри в чест на Ахиловия другар Патрокъл, а не с разрушаването на Троя, и не се споменава за грамадния кон, освен в подмятанията на Одисей, при това в друг епос… обаче ако се престоря, че знам как ще свърши истинската война, а от току-що подслушания спор е ясно, че все още е в сила заповедта на Зевс боговете да не бъдат осведомени за бъдещето, както е предсказано в „Илиада“ — искам да кажа, че щом самите богове не знаят какво ще се случи, няма ли да се поставя над боговете, включително над Съдбата, като им кажа? Високомерието никога не е било качество, щедро възнаграждавано от същите тия богове. Пък и Зевс, който единствен знае цялото съдържание на „Илиада“, е забранил на другите богове да питат и на всички нас схоластиците да обсъждаме каквото и да било друго освен вече случилите се събития. Да вбесиш Зевс никога не е било особено разумен план за оцеляване на Олимп. И все пак, изглежда, че съм изключен от наноцитен разпад. От друга страна, напълно вярвам на богинята на любовта, че ще си направи жартиери от червата ми.
— Какъв беше въпросът, богиньо? — едва успявам да измънкам.
— Ти знаеш как свършва епосът „Илиада“, но аз ще наруша заповедта на Зевс, ако те попитам какво става там — отвръща Афродита. Едва забележимата й усмивка се стопява, заменена от нещо като цупене. — Обаче мога да те попитам дали този епос предсказва тази действителност. Е? Според теб, схоластико Хокънбери, Зевс ли управлява вселената, или Съдбата?
Уф, мамка му, мисля си. Както и да отговоря, в крайна сметка аз ще остана без черва, а тая хубавица, богинята, ще носи слузести жартиери.
— Според мен, богиньо, въпреки че вселената се покорява на Зевсовата воля и трябва да се подчинява на капризите на божествената сила, наречена Съдба, хаосът все пак има думата в живота и на хората, и на боговете.
Афродита тихо се изкисква. Всичко в нея е невероятно меко, съблазнително…
— Няма да чакаме хаосът да реши този спор — казва тя. Гласът й не носи нито следа от смях. — Видя ли как днес Ахил се оттегли от сблъсъка?
— Да, богиньо.
— Нали знаеш, че мъжеубиецът вече е помолил Тетида да накаже другите ахейци, задето Агамемнон така го опозори?
— Не съм присъствал лично на тая молба, богиньо, обаче знам, че това е в съответствие с хода на… епоса. — Спокойно мога да го кажа. Това събитие вече е в миналото. Пък и морската богиня Тетида е майка на Ахил и всички на Олимп знаят, че я е призовал да се намеси.
— Така е — съгласява се Афродита. — Тая дебелогъза курва с мокри гърди вече идва в Голямата зала, хвърли се в коленете на Зевс още щом дъртият глупак се върна от оргията си с етиопците отвъд океана. Тя го помоли от името на Ахил да дарява победа след победа на троянците и дъртият педал се съгласи, което го скара с Хера, главната закрилница на аргивците. Така се стигна до сцената, на която преди малко присъства ти.
Стоя изправен, с отпуснати ръце и обърнати напред длани, с леко наведена глава, като през цялото време наблюдавам Афродита, сякаш е кобра, обаче съм наясно, че ако реши да ме нападне, атаката ще е много по-бърза и смъртоносна, отколкото на змия.
— Знаеш ли защо си останал жив по-дълго от всеки друг схоластик? — изсумтява Афродита.
Тъй като не мога да отговоря, без сам да си подпиша присъдата, едва забележимо поклащам глава.
— Още си жив, защото предвидих, че можеш да ми направиш една услуга.
По челото ми се стича пот и люти в очите ми. Ручейчета пот текат по бузите и тила ми. Като схоластици, ние сме се заклели да наблюдаваме войната в Илионското поле, без да правим нищо, за да променим изхода й или поведението на нейните герои — каквото и правя от девет години, два месеца и осемнайсет дни.