Отначало стената зад европейския интегратор бе прозрачна и над огрените от звездите ледени полета се виждаше грамадата на Юпитер, ала после се затъмни и се появиха различните луни и планети в своя грандиозен танц около далечното слънце. Кадърът се приближи към системата Земя-Луна-пръстени.
— През последните петстотин години от полярните и екваториалните жилищни пръстени на постчовеците се регистрира все по-слаба активност в модулираните радио, гравитонни и неутринни спектри — съобщи Астейг/Че. — А през последния век — абсолютно нищо. На самата Земя има само остатъчни следи — може би поради присъствие на роботи.
— Още ли съществува групичката истински човеци? — попита дребният калистанец Ри По.
— Не знаем — отвърна интеграторът. Прокара длан по уни-конзолата и в прозореца се появи образът на Земята. Манмът усети, че престава да диша. Слънцето огряваше две трети от планетата. Под движещите се бели облаци се показваха сини морета и следи от кафяви континенти. За пръв път виждаше Земята — наситените й багри бяха поразителни.
— Това директна картина ли е? — попита Корос III.
— Да. Консорциумът на Петте луни построи малък оптичен космически телескоп точно пред главната ударна вълна на Юпитеровия магнитодиск. Ри По участваше в проекта.
— Извинявам се за ниската разделителна способност — обади се калистанецът. — Мина повече от един юпитерски век, докато прибегнем до такъв тип телескоп. И проектът беше ускорен.
— Има ли следи от истински човеци? — попита Орфу от Йо.
„Потомците на твоя Шекспир“ — прибави той по теснолъчевата връзка с Манмът.
— Не е известно — отвърна Астейг/Че. — Максималната разделителна способност е малко под два километра и не забелязахме следи от човешки живот и артефакти, освен вече регистрирани развалини. Има известна неутринна факс активност, но може да е автоматизирана или остатъчна. Всъщност в момента човеците не ни интересуват. Интересуват ни постчовеците.
„На моя Шекспир ли? Искаш да кажеш на нашия Шекспир!“ — каза Манмът на едрия йониец.
„Извинявай, Манмът. Колкото и да ми харесват сонетите — и даже пиесите на твоя Бард, — аз винаги съм се занимавал главно с Пруст“.
„С Пруст! С този естет! Шегуваш се!“
„Ни най-малко“. В субзвуковия спектър на теснолъчевата връзка прозвуча буботене, което Манмът прие за смеха на йониеца.
Интеграторът повика образи на някои от милионите орбитални жилища, описващи величествения си танц около Земята. Много от тях бяха бели, други — сребристи. Колкото и бляскави да бяха под ярката светлина в такава близост до Слънцето, те изглеждаха странно студени. И пусти.
— Няма совалки. Няма данни за неутринни факсове между пръстените и Земята. Изчезнал е и конвойният мост за тежки материали между пръстените и Марс, наблюдаван едва преди двайсет юпитерски години, двеста и четирийсетина земни/постчовешки.
— Смяташ, че постчовеците ги няма, така ли? — попита Корос III. — Че някак са измрели или са се преселили?
— Известно ни е, че е настъпила сериозна промяна в употребата им на енергия — хронокластична, квантова и гравитационна — рече интеграторът. Той беше по-висок и малко по-хуманоиден от Манмът. Материалите на повърхностното му поле бяха яркожълти. Гласът му бе мек, спокоен, грижливо модулиран. — Сега вниманието ни се насочва към Марс.
Образът на четвъртата планета изпълни прозореца.
Интересите на Манмът към Марс в най-добрия случай бяха скромни и изображенията на планетата, с които разполагаше, датираха от Изгубената ера. Този свят нямаше нищо общо със снимките и холограмите от онази епоха.
Вместо ръждивочервена повърхност на този нов образ на Марс се виждаше синьо море, покриващо по-голямата част от северното полукълбо, в долината Валес Маринерис се точеше синя лента, широка много километри и водеща до океана. Голяма част от южното полукълбо оставаше червеникавокафява, но и там имаше големи зелени петна. Вулканите на Тарзис все още се нижеха в тъмна върволица от югозапад на североизток — от кратера на единия се издигаше дим, — но Монс Олимпус сега се извисяваше на двайсетина километра от грамаден залив в северния океан. Бели облаци се трупаха по осветената от слънцето половина на изображението, а някъде край котловината Хелас в тъмната половина блещукаха ярки светлини. Манмът различи ураган, съсредоточен на север от крайбрежието на Хризе Планиция.
— Тераформирали са го! — възкликна Манмът. — Постчовеците са тераформирали Марс.