Преди няколко десетилетия Консорциумът на Петте луни бе решил, че е ужасно разсипничество да не използват тези два трилиона вата енергия.
Под тях прелетя северният полюс на Йо. Различни серни вулкани, особено Прометей, извисяващ се далеч на юг до екватора на луната, бълваха лава на височина над сто и четирийсет километра, сякаш стихийната луна ги обстрелваще и се опитваше да ги накара да се върнат, преди да достигнат точката на необратимост.
Късно. Вече я бяха достигнали.
Навигационните данни по общия преден видеоканал показваха навлизането им в енергийната тръба и проектираха пътя им към ножицата. Юпитер бързо се приближаваше към тях и запълваше обектива като раирана стена.
Физическите остриета на ножицата — двураменен, въртящ се магнитен ускорител, вграден в естествения ускорител на частици, какъвто представляваше енергийната тръба на Йо — бяха дълги осем хиляди километра, съвсем малка частица от дългата над половин милион километра енергийна тръба, свързваща северните полюси на Йо и Юпитер.
Ала ножицата можеше да се движи. Както му бе казал Орфу, „Ъгловото ускорение може да е чудно нещо, мой малки приятелю“.
Корабът, носещ любимата подводница на Манмът, се беше приближил към Йо и енергийната тръба — макар и с пълно ускорение от йонните буксири — едва с около двайсет и четири километра в секунда, по-малко от осемдесет и шест хиляди километра в час. С тази скорост щяха да им трябват още над четири часа само за да изминат разстоянието между северните полюси на Йо и Юпитер и цели з-години, за да стигнат до Марс. Но те нямаха намерение да продължават да пълзят така.
Навлязоха в пращящото, ревящо, трептящо поле на енергийната тръба, откриха върха на ножицата, ориентираха се спрямо горното острие и използваха ускоряващите свойства на тръбата, за да запратят кораба-соленоид през петкилометровите бобини на двуполюсния суперпроводников ускорител. Щом корпусът премина през първия портал като тромава топка за крокет, минаваща през първата от няколко хиляди вратички, острието на ускорителната ножица започна да се разтваря и диференциалната му ъглова скорост наближи — и теоретично даже надмина — скоростта на светлината. След миг изхвърчаха от върха, като използваха толкова голяма част от онези два трилиона вата енергия, колкото можеше да им осигури ускорителната ножица.
За 2.6 секунди корабът и всичко в него премина от безтегловност почти до 3000 g.
Юпитер само за миг профуча и остана под тях. Манмът забави кадъра на всичките си монитори, за да вижда отдалечаването им.
— Уха! — извика Орфу от външния корпус.
Корабът и подводницата се напрегнаха, заскърцаха, застенаха и завиха от ускорението, ала също като моравеките, бяха направени от яка материя — самата „Смугла дама“ беше построена да издържа налягане от няколко милиона килограма на квадратен сантиметър в дълбоките морета на Европа.
— Мамка му — рече Манмът. Искаше да прати ругатнята само до Орфу от Йо, но успя да я излъчи до тримата си колеги.
— Абсолютно — съгласи се Ри По.
Яркото полярно сияние на Юпитер — блестящ овал, заобикалящ северния полюс на газовия гигант, придружаван от пламтящата следа на Йо между енергийната тръба и атмосферата — остана под тях и скоро съвсем изчезна.
Ганимед, който само допреди няколко секунди се намираше на милиони километри разстояние, се понесе към тях, профуча покрай кораба и се изгуби от поглед.
— Урук Сулкус — каза по общия канал Корос III и Манмът първо си помисли, че моравекският командир се дави или ругае, но после долови сантименталните нотки в обикновено спокойния му глас и предположи, че ганимедецът говори за място на повърхността на родния си свят — зърната за миг набраздена и мръсна снежна топка.
Миниатюрната луна Хималия, която не беше посещавал никой от екипажа — а и никой нямаше желание, — се стрелва покрай кораба като светулка.
— Минахме през предния край на главната ударна вълна — съобщи с безизразния си калистански глас Ри По. — За пръв път излизаме от локалното езеро, поне този моравек.
Манмът погледна екраните си. Данните на Ри По показваха, че са на петдесет и три Юпитерови диаметра разстояние и продължават да ускоряват. Трябваше да провери неизползваните банки памет, за да види, че диаметърът на гиганта е почти сто четирийсет и два хиляди километра, преди да придобие представа за скоростта им. Корабът описваше дъга над равнината на еклиптиката, но Манмът смътно си спомняше, че според плана слънчевата гравитация трябва да ги насочи обратно надолу към Марс, който в момента се намираше от другата страна на Слънцето. Във всеки случай навигацията не бе негова грижа. Неговата работа щеше да започне, когато кацнеха в марсианския океан, а плаването в него му се струваше елементарно — много слънчева светлина, висока температура, малка дълбочина, без значимо налягане, звезди, по които да се ориентира нощем, геопозициониращи сателити, които щяха да спуснат в орбита, за да ги насочват денем, почти никаква радиация в сравнение с повърхността на Европа. И никакви кракени! Никакъв лед. Никакъв лед! Струваше му се прекалено елементарно.