Естествено, ако постчовеците бяха враждебно настроени, имаше голяма вероятност моравеките да не просъществуват до края на пътуването и влизането в атмосферата на Марс и дори да успееха, спокойно можеха да не се завърнат в домовете си в пространството на Юпитер, ала в момента Манмът с нищо не можеше да промени това положение. Мислите му се върнаха към Сонет 127.
— Всички добре ли са? — попита Корос III.
Всички отговориха утвърдително. Тези няколко хиляди гравитации не бяха достатъчни, за да смажат екипажа. Духът бе висок.
Ри По пусна още навигационна информация и факти от областта на космическите полети, ала Манмът не им обръщаше внимание. Вече беше привлечен в гравитационното поле на Сонет 127, първия от сонетите за „смуглата дама“.
8.
Ардис
Деймън спа спокойно и сънува жени.
Струваше му се малко смешно, ако не и странно, че сънува жени само когато не спи с тях. Сякаш всяка нощ се нуждаеше от топла женска плът до себе си и подсъзнанието му я осигуряваше, ако собствените му усилия не успееха. Когато се събуди в удобната спалня в Ардис Хол, сънят се разпокъса и избяга, но наред с обичайната утринна ерекция остана достатъчно, за да запази смътен спомен за тялото на Ада или на жена, която много приличаше на Ада, топла, с бяла кожа, благоуханна, с налят задник, едър бюст и плътни бедра. Деймън с нетърпение очакваше предстоящото състезание и в тази прелестна утрин не се съмняваше, че ще успее.
По-късно взе душ, избръсна се, безупречно се облече в стил, който смяташе за спортно провинциален — памучен панталон на бели и сини райета, шевиотен елек, пастелно сако, бяла копринена риза и рубинено шалче, любимия му дървен бастун, черни кожени мокасини, малко по-здрави от обичайните му бални лачени обувки — закусва в огряната от слънчеви лъчи зимна градина и за свое задоволство научи, че Хана и онзи Харман са си заминали рано сутринта. „Готвят се за вечерното леене“ — загадъчно поясни Ада и Деймън не се интересуваше достатъчно, за да продължи да я разпитва. Просто се радваше, че Харман си е отишъл.
Ада не поведе разговори на абсурдни теми като книги и космически кораби, но прекара сутринта с него, влезе в ролята на екскурзовод и му показа многобройните крила и фронтонни галерии на Ардис Хол, разкошните му винарски изби, тайни проходи и древни тавани. Той си спомняше, че по време на първото му гостуване тук го бяха завели на подобна обиколка и тогава лекомислената малка Ада се бе качила пред него по една паянтова стълба на покрива — и тогава, наблюдателен, както винаги, за такива открития, Деймън беше зърнал младежкия рай под вдигнатата й пола: отлично си спомняше млечните бедра и тъмните сенки между тях.
Тази сутрин се качиха по същата стълба на същата платформа, ала този път Ада му даде знак да води, усмихвайки се на галантните му възражения, че тя трябва да е първа, и усмивката й загатваше за някакъв фриволен спомен за случая, който според Деймън навремето бе останал незабелязан за нея.
Ардис Хол беше висока сграда и монтираната между фронтовите платформа, чиито махагонови дъски все още лъщяха, се издигаше почти на двайсет метра над чакълената алея, на която като ръждиви изправени скарабеи стояха войникси. Деймън не се приближи до ръба, но Ада не обърна внимание на опасността и отправи замечтан поглед към продълговатата морава и далечните очертания на гората.
— Не би ли дал всичко платформата все още да можеше да лети? — попита тя. — Макар и само за няколко дни?
— Не. Защо?
Младата жена посочи с фината си ръка.
— Даже с детска летяща платформа можеш да се извисиш над гората и реката, над ония хълмове на запад, да летиш дни наред и да се отдалечиш на много дни оттук, от всеки факсвъзел.
— Но защо?
Ада го погледна за миг.
— Не си ли любопитен? Какво има там?
Деймън изтупа елека си, сякаш се отърсваше от трохи.
— Това е нелепо, мила моя. Там няма нищо интересно… само пустош… никакви хора. Ами че всичките ми познати живеят най-много на няколко километра от факсвъзел. Пък и там има тиранозаври.
— Тиранозаври ли? В нашата гора? — смая се Ада. — Глупости. Никога не сме виждали тиранозаври тук. Кой ти каза, братовчеде?