— Ти, мила моя. При предишното ми гостуване преди половин двайсетилетка.
Ада поклати глава.
— Сигурно съм се майтапила.
Деймън се замисли, замисли се за годините на страх от перспективата отново да гостува в Ардис, за годините на тиранозавърски кошмари. Можеше само да се намръщи.
Ада явно прочете мислите му и се поусмихна.
— Някога питал ли си се, братовчеде Деймън, защо постчовеците са решили да задържат броя ни на един милион? Защо не милион и един? Или деветстотин хиляди деветстотин деветдесет и девет? Защо точно милион?
Той запремигва в опит да открие в мислите й връзката между детската летяща платформа от Изгубената ера, динозаврите и броя на човешкото население, който беше еднакъв от… ами, винаги. Не му харесваше и това, че тя, Ада, напомня за роднинството им, тъй като старите суеверия понякога пречеха на сексуалните връзки между роднини.
— Според мен тези несериозни разсъждения причиняват стомашно разстройство дори в такъв прекрасен ден, мила моя — отвърна Деймън. — Може ли да поговорим на по-уместна тема?
— Естествено — съгласи се Ада и му отправи мила усмивка. — Какво ще кажеш да слезем долу, да намерим някой от другите гости преди обяда и нашето пътуване до мястото на леенето?
Този път тя слезе по стълбата първа.
Летящите слуги поднесоха обяда на северната веранда. Деймън дружелюбно поговори с някои от младежите — явно за вечерното „леене“ бяха пристигнали по факса още няколцина гости — и след храна мнозина си намериха дивани из къщата или удобни шезлонги на сенчестата морава, на които да полегнат, покрили очи с торинските си савани. Обичайното време под савана беше около час, затова Деймън закрачи покрай дърветата, като гледаше за пеперуди.
Ада го настигна в подножието на хълма.
— Не използваш ли савана, братовчеде Деймън?
— Не — отвърна той и усети, че отговорът му е прозвучал превзето. — Свикнал съм с тях след почти цяло десетилетие, обаче се въздържам. И ти ли се въздържаш, Ада, мила моя?
— Не винаги — рече младата жена. Въртеше в ръцете си пъстър слънчобран и меката светлина хвърляше прелестно сияние върху светлата й кожа. — Сегиз-тогиз се осведомявам за събитията, но като че ли съм прекалено заета, за да се пристрастя като много други напоследък.
— Саваните са станали вездесъщи.
Ада спря под сянката на гигантски бряст с ниски клони, отпусна слънчобрана и го затвори.
— Опитвал ли си?
— О, да. Точно между двайсетилетките ми беше много на мода. Няколко седмици се наслаждавах на… на ония жестокости. — Не успя да скрие отвращението си при спомена за това. — Оттогава престанах.
— Против насилието ли си, братовчеде?
Деймън махна с ръка.
— По-точно съм против неговата… безразборност.
Ада тихо се засмя.
— Поради същата причина се въздържа и Харман. Двамата имате нещо общо.
Тази мисъл прозвуча толкова абсурдно, че Деймън не реагира а само побутна няколко сухи листа на земята с върха на бастуна си.
Ада вдигна поглед към слънцето, вместо да задейства часовата функция на дланта си.
— Скоро ще започнат да се събуждат. „Един час под савана е равен на осем часа бурни преживявания“.
— О — рече Деймън и се зачуди дали в този случай клишето всъщност не е игра на думи. Изражението й, винаги учтиво, но граничещо с дяволито, не издаваше нищо. — Това леене… много ли ще продължи?
— Почти цяла нощ.
Той изненадано запремигва.
— Нали няма да нощуваме на реката или там, където ще се разиграе събитието? — Запита се дали нощуването под звездите и пръстените ще увеличи вероятността да преспи с младата жена.
— На мястото на леенето ще има провизии за онези, които искат да останат там цяла нощ — поясни Ада. — Хана обещава невероятно зрелище. Но повечето ще се върнем в имението някъде след полунощ.
— Ще има ли вино и други напитки на… хм… леенето? — попита Деймън.
— Определено.
Беше негов ред да се усмихне. Нека другите гледат спектакъла, той щеше цяла вечер да налива напитки на Ада, да последва нейната „бурна“ насока на многозначителен разговор, да я изпрати до имението (с малко късмет и грижливо планиране, само двамата в тясна едноколка), да я залее с цялата сила на своето внимание — и с още съвсем мъничко късмет тази нощ нямаше да сънува жени.
Късно следобед двайсетина от гостите в имението — някои бъбрещи за преживените под савана събития, за това как Менелай бил пронизан с отровна стрела или някакви подобни глупости — бяха събрани от услужливите слуги и заедно заминаха за „мястото на леенето“ с керван от дрошки и едноколки. Едни войникси теглеха колите, а други тичаха отстрани като охрана, въпреки че щом в гората нямаше тиранозаври, помисли си Деймън, защо трябваше да ги охраняват?