Алозавърът едновременно налапа бастуна и ръката и я откъсна от рамото му. Деймън отново нададе вик и се завъртя сред фонтан от собствената си кръв.
Чудовището го повали на земята и отхапа другата му ръка — подхвърли я във въздуха и ловко я погълна, — после затисна безръкото, ала мятащо се тяло на жертвата с ноктестата си лапа и отново наведе ужасната си глава. Нехайно, почти игриво прехапа Деймън на две и на един залък глътна главата и горната му половина. Ребрата и гръбначният стълб с хрущене изчезнаха в пастта на звяра. Накрая алозавърът погълна краката и долната му половина — подхвърляше парчета месо наоколо като куче, разкъсващо плъх.
Тогава започна факсът — още докато двата войникса убиваха динозавъра.
— О, божичко! — извика Ада, спряла в края на гората, докато войниксите довършваха кървавата си работа.
— Каква гадост — рече Харман и махна на другите гости да не се приближават. — Не го ли предупреди да не излиза от периметъра на войниксите? Не му ли каза за динозаврите?
— Той ме попита за тиранозаври — затиснала устата си с длан, отвърна младата жена. — Казах му, че тук няма тиранозаври.
— Напълно вярно — съгласи се Харман.
Пещта зад тях продължаваше да реве и да бълва искри в помръкващото небе.
9.
Илион и Олимп
Афродита ме превърна в шпионин. Знам с какво винаги сме наказвали шпионите ние, смъртните. Мога само да си представям какво ще ми направят боговете. Като се замисля май по-скоро не мога.
Тая сутрин, ден след като станах таен агент на богинята на любовта, Атина се телепортира квантово от Олимп и се преобразява в троянеца Лаодок. В изпълнение на Зевсовата заповед илионските воини да нарушат примирието тя намира стрелеца Пандар, син Ликаонов.
Аз си слагам шлема на Хадес и персоналния телепортаторен медальон, които ми даде моята муза, телепортирам се след Атина, преобразявам се в троянския водач Ехепол и тръгвам по дирите на богинята.
„Защо избрах Ехепол? Защо името на тоя второстепенен водач ми е познато?“ Сещам се, че на Ехепол му остават още само няколко часа живот, че ако Атина успее да използва Лаодок и да наруши примирието, в главата на тоя троянец, поне според Омир, ще се забие аргивско копие.
„Е, господин Ехепол може да си получи тялото и самоличността обратно преди да се случи това“.
В Омировата „Илиада“ това нарушаване на примирието става точно след като Афродита отмъква Парис от единоборството с Менелай, обаче в действителността на тая Троянска война неосъществилият се сблъсък между Менелай и Парис се е случил преди години. Това примирие е по-тривиално — представители на цар Приам се срещат с ахейците, за да се споразумеят за прекъсване на сраженията за празници, погребения или нещо подобно. Ако питате мен, една от причините за проточването на обсадата почти цяло десетилетие са тъкмо тия прекъсвания на битките — религиозните празници на гърците и троянците са толкова много, колкото на нашите индийци през XXI в. и колкото бяха официалните почивни дни на американските пощенски служители. Човек се чуди как успяват да се избиват помежду си сред всички тия тържества, жертвоприношения и десетдневни погребални обреди.
В момента ме вълнува въпросът — толкова скоро след като се бях заклел да въстана срещу волята на боговете (само за да се окажа още по-послушна пионка на тяхната воля) — с каква бързина и острота се отклоняват от Омировия разказ истинските събития на войната. Несъответствията в миналото, последователността на Прегледа на войските например или неосъщественият двубой между Парис и Менелай са второстепенни и лесно се обясняват с желанието на Омир да включи някои минали случки в краткия интервал на епоса, обхващащ десетата година от войната. Ами ако събитията наистина се развият другояче? Ами ако тая сутрин отида при… да речем при Агамемнон и пронижа с копието си (с копието на бедния обречен Ехепол естествено, обаче съвсем истинско копие) сърцето на царя? Боговете са способни на много неща, ала не могат да съживяват смъртни. (Нито мъртви богове, колкото и странно да звучи.)
„Кой си ти, Хокънбери, че да се бъркаш на Съдбата и да оспорваш волята на боговете?“ — пита един страхлив професорски глас, който съм слушал и на който съм се подчинявал през по-голямата част от истинския си живот.
„Това съм аз, Томас Хокънбери — разнася се отговорът от сегашната ми същност, колкото и фрагментарна да е тя, — и в момента ми писнаха тия побъркани от могъщество разбойници, дето се наричат богове“.
В новата си роля на шпионин, а не на схоластик, заставам достатъчно близо, за да чуя диалога между Атина — преобразена в Лаодок — и оня шут (обаче страхотен стрелец) Пандар. Обръщайки се като към друг троянски воин, Атина/Лаодок ласкае суетата на идиота, казва му, че Парис ще го обсипе с дарове, ако убие Менелай, и даже го сравнява с най-великия стрелец, Аполон — ако улучи жертвата.