Агамемнон оставя брат си в ръцете на Махаон и отива да подбере хората си за сражение, въпреки че ахейците, макар и в отсъствието на Ахил, изглеждат гневни и кисели и нямат нужда от подкана, за да се отправят на бой.
Двайсет минути след необмисления изстрел на Пандар примирието приключва и гърците нападат троянските редици по над трикилометрова отсечка от прах и кръв.
Време е да напусна тялото на Ехепол, преди клетникът да умре с копие в челото.
Не си спомням много за истинския си живот на Земята. Не помня дали съм бил женен, имал ли съм деца, къде съм живял — освен мъгляви образи на пълен с книги кабинет, в който чета и подготвям лекциите си — и почти нищо за университета в Индиана, в който съм преподавал, освен образи на каменни и тухлени сгради на хълм с прекрасен изглед на изток. Една от странните особености на схоластика е това, че фрагментите от несхоластичните спомени се завръщат след месеци и години, поради което боговете не ни оставят да живеем толкова дълго. Аз съм най-старото изключение.
Обаче си спомням курсовете и лицата на студентите, лекциите си, дискусии около овална маса. Спомням си, че млада жена със свежо лице пита: „Но защо Троянската война е продължила толкова много?“ Изкушавам се да й посоча, спомням си също аз, че тя е израснала в епоха на бързи закуски и бързи войни, „Макдоналдс“ и Войната в Персийския залив, „Арбис“ и войната срещу тероризма, но че в древността гърците и техните врагове нямало защо да припират с воюването, също както и с разкошните пиршества.
За да не изгубя вниманието на студентите обаче, обясних на курса, че тия герои са се радвали на боевете — че една от думите им за битка е „харме“, която има еднакъв корен с „хайро“ — „радвам се“. Прочетох им откъса, в който двама изправени един срещу друг воини са наречени „хармеи гету-суной“ — „възрадвани в битка“. Изложих им гръцката концепция за „аристея“, двубой или сражения между малки групи, в които боецът може да покаже храбростта си, и подчертах значението на тоя вид война за древните, разказах им, че по-мащабните битки често спирали, за да могат войните от двете страни да наблюдават такива примери за „аристея“.
— Ъъъ… та значи, искате да кажете… ъъъ — заекна една студентка, чийто мозък явно буксуваше и заекването й илюстрираше оня досаден дефект на говора и мисленето, който се разпространяваше като вирус сред младите американци в края на XX век — че войната е щяла… ъъъ… да е много по-кратка, ако не бяха… ъъъ… спирали за тая арист… а бе, там както се казваше?
— Точно така — въздъхнах аз и погледнах стария стенен часовник с надежда за избавление.
Ала сега, след повече от девет години наблюдение на същата тая „аристея“ в действие, със сигурност мога да заявя, че тъкмо тия толкова любими и на троянците, и на аргивците двубои са една от причините за безкрайната и точеща се като сироп обсада. И подобно на повечето средни американци, пътували прекалено дълго във Франция, едно от най-големите ми желания сега бе да се върна към бързата закуска — или в тоя случай, към бързата война. Малко бомби, малко въздушни десанти, бум-бам, мерси мадам, и айде вкъщи при Пенелопа.
Само че не и днес.
Ехепол е първият троянски водач, който загива при ахейското нападение.
Може би защото още е замаян и объркан, след като бях заел тялото му, обаче когато неговата група троянски воини се приближава към гръцкия отряд начело с Несторовия син Антилох, добър приятел на Ахил, нещастният Ехепол се забавя да вдигне дългото си копие и Антилох пръв нанася удар. Бронзовият връх минава през гривата на шлема на Талисиевия син, забива се в черепа му, изважда едното му око и изкарва мозъка измежду зъбите му. Ехепол рухва като крепост, както обича да казва Омир.
Сега пред мен се разкрива сцена, на каквато често съм ставал свидетел, но която никога не престава да ме интригува. Гърците и троянците се сражават на първо място за честта, вярно, обаче веднага след това идва плячката. Тия хора са професионални воини — убийството е техният занаят и плячката е възнаграждението им. Голяма част и от честта, и от плячката е изисканото, прекрасно изработено защитно снаряжение на повалените им врагове — щит, нагръдник, наколенници, боен пояс. За гръцките герои тези трофеи са същото, каквото е броят на победите за сиукския воин, при това много по-доходно. В най-добрия случай защитното снаряжение на вожда е от бронз и често е обковано със злато и украсено със скъпоценни камъни.