Троянците вече отстъпват по целия фронт, огъват се пред яростта на Одисей и Големия Аякс, като се опитват да отнесат знатните си жертви, ако е възможно, или ги оставят на бойното поле.
Хектор, най-великият и най-доблестен илионски воин, скача от колесницата си и навлиза сред отстъпващите редици в опит да им въздейства с копието и меча си, окуражава троянците да не отстъпват, ала точно там ахейската атака е прекалено силна и даже Хектор се огъва, като през цялото време насърчава хората си. Докато отстъпват, троянците се съпротивляват, бият се с мечове и хвърлят копия.
Преобразен в обикновен троянски копиеносец, аз отстъпвам по-бързо от повечето и се движа извън обсега на копията, без да се боя от малодушието си. Малко по-рано се бях скрил от погледа на смъртните и бях избързал напред, за да видя Атина зад ахейските редици — към нея скоро се присъедини Хера, като и двете богини бяха невидими за хората — ала боят се беше завързал прекалено внезапно и се бе развихрил толкова свирепо, че след смъртта на Ехепол бях напуснал фронта и следях събитията с помощта на подсиленото си зрение и тазерния си микрофон.
Не щеш ли всичко замръзва. Въздухът се сгъстява. Копията спират в полет, течащата кръв секва. Хора, на които им остават секунди живот, получават отсрочка, за която така и няма да разберат. Всичко се вцепенява, всякакво движение се преустановява.
Боговете пак си играят с времето.
Пръв се появява Аполон. Колесницата му се телепортира недалеч от Хектор. После пристига богът на войната Арес, гневно разговаря с Атина и Хера и прелита с колесницата си над бойното поле, за да кацне близо до Аполон. Към тях се присъединява Афродита и се озърта към мен — към мястото, където се преструвам, че съм замръзнал като другите смъртни — само за миг, след което се усмихва и влиза в разговор с двамата си протроянски съюзници Арес и Аполон. С периферното си зрение виждам, че богинята сочи и жестикулира към бойното поле като някакъв цицест Джордж Патън5.
Боговете са тук, за да се бият.
Аполон вдига ръка, звукът с трясък се възобновява, времето връхлита като цунами от прах и движение и клането продължава.
10.
Кратерът Париж
Ада, Харман и Хана изчакаха двата дни, обикновено съблюдавани като минимален период след пребиваване в булатория, и се прехвърлиха по факса в кратера Париж, за да потърсят Деймън. Там беше късно, тъмно, студено и валеше, както установиха още щом излязоха изпод покрива на факсвъзела „Строгият лъв“. Харман им намери закрит файтон и един войникс ги понесе на северозапад по суходолие, пълно с бели черепи, покрай километрични редици срутени къщи.
— Никога не съм била в кратера Париж — каза Хана. Младата жена — оставаха само два месеца до първата й двайсетилетка — не обичаше големите градове. Със своите двайсет и пет хиляди полупостоянни жители КП беше един от най-многолюдните факсвъзли на Земята.
— Това е една от причините да се прехвърлим във възела „Строгият лъв“ вместо в „Хотела на инвалидите“, който е по-близо до дома на Деймън — поясни Ада. — Всичко в този град е древно. Струва си човек да отдели време, за да го разгледа.
Хана кимна, ала личеше, че се съмнява. Безкрайните редици къщи от камък и стомана, повечето покрити с лъскав вечнопласт, изглеждаха пусти, тъмни и евтино лъскави под дъжда. Тук-там по мрачните улици се носеха слуги и светещи глобуси, войникси мълчаливо и неподвижно стояха на пост по ъглите, ала почти не се виждаха хора. Но, както отбеляза Харман, вече минаваше десет вечерта. Даже толкова космополитен град като кратера Париж трябваше да спи.
— Онова там наистина е интересно. — Хана посочи фигурата, която се издигаше на триста метра над града.
Харман кимна.
— Тя е от началото на Изгубената ера. Някои твърдят, че е стара колкото самия кратер Париж, може би дори колкото града, съществувал тук преди кратера. Тя е символ на града и хората, които са я построили.
— Интересно — повтори Хана. Високата триста метра фигура изобразяваше гола жена и изглеждаше направена от някакъв прозрачен полимер. От време на време ниски облаци скриваха главата, ала когато за кратко се показваше, младата жена виждаше, че лицето няма никакви черти освен зейнали в усмивка червени устни. Черни пружини, дълги петнайсетина метра, се виеха като къдри от сферичната глава Краката бяха разкрачени, стъпалата оставаха зад тъмните сгради на запад, но бедрата бяха широки колкото Ардис Хол. Гърдите бяха огромни, топчести, нелепи — ту се пълнеха, ту се изпразваха с кипяща фотолуминесцентна червена течност която се стичаше надолу в корема и краката, после пак се издигаше чак до вдигнатите ръце и усмихнатото лице. Светлината от светещия корем, гърди и грамаден задник обагряше в рубиненочервено върховете на по-високите постройки из целия кратер.
5
Джордж Смит Патън (1885–1945) — американски генерал, участвал във Втората световна война. — Б.пр.