Стаята беше просторна и драпирана с тъкани в наситени цветове, свободно носещи се във въздуха копринени гоблени и дантелени завеси, ограждащи леглото на Деймън, но цялата отсрещна стена бе стъклена и водеше към частна веранда. Лампите в голямото помещение светеха слабо, ала ярко осветената периферия на града описваше дъги от двете страни на балкона и на около половин километър оттатък тъмния кратер се виждаха светещи глобуси и меки електрически светлини. Деймън седеше на удобно кресло до мокрия от дъжда прозорец, и се взираше навън, сякаш в светлините. Запремигва при вида на Ада, Харман и Хана, но после им даде знак да се приближат към меката мебел. Когато тримата се настаниха, Марина се извини и излезе. Стъклените врати бяха отворени и проникващият през мрежите студен въздух миришеше на дъжд и мокър бамбук.
— Искахме да видим как си — каза Ада. — И исках лично да ти се извиня за злополуката… задето не се погрижих по-добре за свой гост.
Деймън се усмихна и сви рамене, но ръцете му леко трепереха. Той ги отпусна върху голите си под копринения халат колене.
— Спомням си само как нещо грамадно се приближаваше с трясък през дърветата — и вонята на леш, това си го спомням. И после — как се възстановявам в булаторните резервоарни ясли. Естествено слугите ми разказаха какво се е случило. Щеше да е смешно, ако не беше толкова… отвратително.
Ада кимна, наведе се към него и стисна ръката му.
— Много се извинявам, Деймън ур. През последните десетилетия алозаврите съвсем рядко навлизат в имението и войниксите винаги ни пазят…
Деймън се намръщи, но не отдръпна ръката си.
— Явно обаче не са успели да опазят мен.
— Виж, това наистина е странно — съгласи се Харман, кръстоса крака и почука по картонените странични облегалки на креслото си. — Извънредно странно. Не си спомням кога за последен път войникс не е успял да защити човек в такава ситуация.
Деймън го погледна.
— Нима сте свикнали със ситуации, в които рекомбинирани животни изяждат хора, Харман ур?
— Ни най-малко. Имах предвид ситуации, в които човешки същества са изложени на опасност.
— Още веднъж се извинявам — каза Ада. — Неизправното функциониране на войниксите е необяснимо, но моята небрежност е непростима. Извинявам се за провала на уикенда ви в Ардис Хол и за смутеното ви чувство за хармония.
— Смутено, да… тази дума не може да опише какво е да те разкъса шесттонен хищник — отвърна Деймън, но се поусмихна и съвсем леко кимна, за да покаже, че приема извинението.
Харман се наведе към него и сключи ръце; и докато говореше, ги движеше нагоре-надолу.
— Последният ни разговор остана недовършен, Деймън ур…
— За космическия кораб. — Ироничният тон на Деймън бе прелял в сарказъм.
Това не смути Харман. Сключените му длани се повдигаха и отпускаха с всяка следваща сричка.
— Да. Но не само за космическия кораб… това е крайната цел естествено… обаче ни устройва всякаква летяща машина. Платформа. Ултрасветлинен кораб. Каквото и да е, стига да ни даде възможност да проучваме пространствата между факсвъзлите…
Деймън се отпусна назад — по-далеч от напрегнатото лице на Харман — и скръсти ръце.
— Защо продължавате да упорствате? Защо ме занимавате с тези неща?
Ада го докосна по ръката.
— Деймън, с Хана научихме от различни хора, че на едно тържество в Уланбат преди около месец, струва ми се, си казал на наши познати, че някой бил виждал космически кораб… и че летял между възлите…
За миг Деймън успя да си придаде едновременно неразбиращ и сърдит вид, но после се засмя и поклати глава.
— Вещицата.
— Каква вещица? — попита Хана.
Деймън разпери ръце със същия грациозен жест като майка си.
— Така й викахме. Забравил съм истинското й име. Смахната жена. Явно в последната си двайсетилетка… — Той хвърли поглед към Харман. — В по-късните си години хората губят представа за действителността.
Харман се усмихна и не обърна внимание на подигравката.
— Наистина ли не си спомняте името й?
Деймън отново разпери ръце, този път не толкова грациозно.
— Не.
— Къде се запознахте с нея? — попита Ада.
— На миналия Горящ човек6, преди година и половина. Забравил съм къде беше… някъде на студено. Просто тръгнах с едни приятели от Чом, когато се прехвърлиха по факса там. Никога не съм се интересувал много от церемониите от Изгубената ера, обаче на тържеството имаше страшно много привлекателни млади жени.
— И аз бях там — с грейнали очи се обади Хана. — Дойдоха десетина хиляди души.
Харман извади многократно сгънат лист хартия от джоба на туниката си и започна да го разгъва върху отоманката помежду им.