— Спомняш ли си кой беше възелът?
Хана поклати глава.
— Беше един от полузабравените възли. От празните. Организаторите разпратиха кода в деня преди началото на церемонията. Никой не живее там, струва ми се. Скалиста долина, заобиколена със сняг. Помня, че беше светло денонощно през петте дни на Горящия човек. И студено. Слугите бяха вдигнали Планково поле над цялата долина и тук-там имаше нагреватели, така че не беше неприятно, но никой не можеше да напуска долината.
Харман погледна избелелия лист микропергамент, покрит с криви линии, точки и тайнствени руни като в книгите. После посочи една точка в долната част.
— Ето тук. Някога това е било Антарктида. Възелът се казва „Сухата долина“.
Деймън го погледна неразбиращо.
— Това е карта, върху която работя от петдесет години — поясни Харман. — Двуизмерно изображение на Земята с всички известни факсвъзли, заедно с кодовете. През Изгубената ера един от седемте континента се наричал Антарктида. Имам отбелязани седем антарктически факсвъзела, обаче само единият, тази Суха долина, за която съм чувал, но никога не съм посещавал, не е покрит със сняг и лед.
Това очевидно не говореше нищо на Деймън. Дори Ада и Хана изглеждаха объркани.
— Няма значение — продължи Харман. — Но щом слънцето е светело денонощно, тази Суха долина е най-вероятният факсвъзел. През полярните лета има дни, през които слънцето там не залязва.
— Слънцето не залязва и през юни в Чом — с явна досада рече Деймън. — Той близо ли е до вашата суха долина?
— Не. — Харман посочи една точка в горния край на картата. — Почти съм сигурен, че Чом е на този голям полуостров тук, точно над полярния кръг. Близо до северния, а не до южния полюс.
— Какво е северен полюс? — попита Ада.
Деймън погледна двете жени.
— А аз си мислех, че вещицата на Горящия човек е побъркана.
— Спомняте ли си какво друго каза онази жена, вещицата? — Харман очевидно бе прекалено развълнуван, за да се обиди.
По-младият мъж уморено поклати глава.
— Само празни приказки. Бяхме пили много. Това беше нощта на изгарянето и заради проклетата светлина не бяхме спали няколко денонощия — само дремехме по някой и друг час в големите оранжеви палатки. Това беше последната нощ и тогава обикновено има оргии, та си мислех, че тя може да… обаче беше прекалено стара за моя вкус.
— Но е споменала за космически кораб, нали? — Харман полагаше видими усилия да не изгуби търпение.
Деймън отново сви рамене.
— Някой от присъстващите… младеж на годините на Хана… мрънкаше, че от последния факс насам нямаме свръхзвукови машини, за да летим, и онази вещица… тя беше адски мълчалива, но явно беше и адски пияна… та тя каза, че имаме, че имало платформи и свръхзвукови машини, стига да знаеш къде да ги търсиш. Твърдеше, че постоянно летяла с тях.
— Ами за космическия кораб? — подсети го Харман.
— Каза, че била виждала космически кораб, нищо повече — отвърна Деймън и заразтрива слепоочията си, сякаш го боляха. — До някакъв музей. Попитах я кой музей, но тя не отговори.
— Защо я наричате „вещица“? — попита Хана.
— Не съм го измислил аз. Всички й викаха така — оправда се Деймън. — Струва ми се, защото каза, че не се прехвърлила по факса, а дошла пеш, след като това явно беше невъзможно… долината нямаше други възли и сгради, пък и Планковото поле изцяло я изолираше.
— Вярно е — потвърди Хана. — Онзи последен Горящ човек трябва да е най-далечното място, на което съм се прехвърляла. Жалко, че не съм се запознала с онази жена.
— Спомням си, че я видях само две нощи — прибави Деймън. — Първата и последната. И странеше от другите, освен по време на онзи шантав разговор.
— Откъде разбра, че е стара? — тихо попита Ада.
— Искаш да кажеш освен от явната й смахнатост ли?
— Да.
Деймън въздъхна.
— Изглеждаше стара. Сякаш прекалено много пъти беше посещавала булаторията… — Той замълча и се намръщи, явно замислен за собственото си неотдавнашно посещение там. — Изглеждаше по-стара от всеки, когото съм виждал. Струва ми се, че дори имаше бразди по лицето.
— Бръчки ли? — попита Хана. Момичето като че ли му завиждаше.
— Обаче не си спомняте името й, така ли? — настоя Харман.
Деймън поклати глава.
— Онази нощ някой край огъня я повика по име, но не мога точно да… И аз бях пил много, нали разбирате, и не бях спал.
Харман погледна Ада, пое си дъх и попита:
— Възможно ли е да се е казвала Сави?
Деймън сепнато вдигна глава.
— Да. Мисля, че така беше. Сави… да, звучи ми познато. Необичайно. — Забеляза, че Харман и Ада се споглеждат многозначително. — Какво? Това важно ли е? Познавате ли я?