Картата, която бе разгънал пред Деймън, толкова недооценена дори от любознателната и смела Хана, продължаваше да я смайва. Никога не се беше натъквала на концепцията за „карта“, преди Харман да й покаже чертежите преди по-малко от седмица. Именно той й бе обяснил, че Земята е кръгла. Колцина от приятелите й го знаеха? Колцина от тях се бяха питали каква е формата на планетата, на която живеят? Каква полза имаше от това знание? „Светът“ беше твой дом и човек използваше факс мрежата, за да се обикаля домовете на приятелите си. Кой се замисляше за формата на физическата структура под и до факс мрежата? И защо да се замислят?
Още през първата седмица от познанството си с Харман тя разбра, че интересът му към отдавна изчезналите постчовеци граничи с фиксидея. „Не — поправи се Ада, отпусната в топлата вода, като придвижваше мехурчетата нагоре по гърдите си към гърлото си с дългите си бели пръсти, — това направо си е фиксидея. Той не престава да мисли за постчовеците — къде са, защо са си отишли“.
Не знаеше отговора естествено, ала вече споделяше неговото любопитство, възприемаше го като игра, като приключение. И постоянно задаваше въпроси, които биха накарали всеки от приятелите й просто да се засмее. Защо ние хората сме само един милион? Защо постчовеците са избрали тъкмо този брой? Защо не сме нито един повече или по-малко? И защо на всеки от нас са отредени по сто години? Защо ни избавят дори от собственото ни безумие, за да живеем по сто години?
Въпросите бяха толкова прости и дълбоки, че бяха смущаващи — все едно да чуеш възрастен да пита защо има пъп.
Но Ада се беше включила в търсенето — на летяща машина или може би космически кораб, за да отлети на пръстените и лично да попита постчовеците, а сега и заради онази легенда за Скитницата еврейка от епохата на последния факс — и всеки ден й носеше все нови вълнения.
„Например изяждането на Деймън от алозавър“.
Тя се изчерви и видя как светлата й кожа почервенява до линията на водата и мехурчетата. Това беше ужасно конфузно. Никой от другите гости не си спомняше да се е случвало нещо подобно. Защо войниксите не го бяха защитили?
„Всъщност какви са войниксите? — я бе попитал Харман в дървесния жилищен комплекс край Сингапур преди дванайсет дни. — Откъде идват? Дали са ги създали човеците от Изгубената ера? Дали са резултат на рубиконовата деменция? Или са ги създали постчовеците? Или са чужди в този свят и време и са тук с някакви свои цели?“
Спомни си неловкия си смях онази вечер, когато седяха на терасата под асмата с чаши шампанско в ръце и той толкова сериозно й беше задал такъв абсурден въпрос. Но тогава не бе могла да отговори — нито приятелите й през следващите дни, въпреки че се смееха по-нервно от нея — и сега, след като цял живот беше виждала войникси, тя ги гледаше с любопитство, граничещо с тревога. Хана започваше да реагира по същия начин.
„Всъщност какъв си ти?“ — бе се запитала по-рано вечерта Ада, когато бяха слезли от файтона в кратера Париж и бяха оставили войникса там, привидно безок, с мокра от дъжда ръждива коруба и кожена качулка, със скрити смъртоносни ножове и извадени манипулаторни щипци, все още хванал тегличите на колата.
Тя излезе от водата, избърса се, наметна тънък халат и каза на слугите да я оставят сама. Те се измъкнаха през една от осмозните стенни мембрани. Ада излезе на балкона.
Терасата на Харман бе отдясно, но беше отделена с бамбуков параван, който стърчеше на метър и двайсет извън парапета. Младата жена се приближи до стената, за момент постоя до перилата, вторачена в червеното око на кратера, после вдигна поглед към проясняващото се небе с неговите звезди и движещи се пръстени. Прехвърли крак през парапета, притискайки вътрешната страна на бедрото си към гладкия мокър бамбук, и боса запристъпва по тесния перваз.
За миг стъпи на верандата само с пръстите на краката си и заопипва от отсрещната страна на паравана, за да намери съответната издатина. Гравитацията я притегляше надолу към бездната. „Какво ли ще е да полетя към пламтящата магма, да знам, че след няколко ужасни и напълно свободни минути падане ще умра?“ Никога нямаше да разбере. Ако паднеше, ако пръстите на краката и ръцете й се изплъзнеха, когато се събудеше в булаторните резервоари, нямаше да си спомня следващите секунди и минути. Постчовеците не осигуряваха на хората спомени от собствената им смърт.
Ада притисна гърди към ръба на паравана, с усилие запази равновесие и прехвърли левия си крак. Босото й стъпало намери тесния бамбуков перваз, който водеше към верандата на Харман. Не посмя да погледне дали възрастният мъж е на балкона си, или на прага на стъклената врата — цялото й внимание беше съсредоточено върху мокрия хлъзгав бамбук.