Стигна до верандата и стъпи на перваза, толкова здраво вкопчена в парапета, че ръцете й трепереха. Усети, че силите й я напускат в следадреналинов пристъп на слабост, и бързо преметна левия си крак. Халатът й се разтвори и Ада одраска вътрешната страна на крака си в парапета.
Харман седеше по турски на мек бял шезлонг и я наблюдаваше. Балконът му беше осветен от свещ, поставена в стъклено шише.
— Можеше да ми помогнеш — прошепна тя, без да знае нито защо го е казала, нито защо шепне. Виждаше, че Харман също е само по тънък копринен халат, завързан съвсем хлабаво. Той се усмихна и поклати глава.
— И сама се справяше отлично. Но защо просто не дойде да почукаш на вратата?
Ада дълбоко си пое дъх и вместо отговор развърза колана на халата си и го остави да се разтвори. От небето над кратера нахлуваше студен въздух, ала по-топли течения милваха долната част на корема й.
Харман се изправи, приближи се към нея, вгледа се в очите й, загърна халата й и го завърза, без да я докосва с пръсти.
— За мен е чест — също прошепна той. — Но не още, Ада. Не още. — Хвана я за ръка и я поведе към шезлонга.
Когато легнаха един до друг, младата жена изненадано запремигва и се изчерви от нещо като унижение — не беше сигурна дали от отблъскването, или от собственото си безсрамие. Харман се пресегна зад стола и взе два кремави торински шала. Сгъна ги така, че извезаните микровериги да застанат на нужното място.
— Аз не… — започна Ада.
— Знам. Само този път. Мисля, че ще се случи нещо важно. Нека го споделим.
Тя се отпусна по гръб на меката възглавница и остави Харман да нагласи савана върху очите й. Усети го, че ляга до нея и леко отпуска дясната си длан върху нейната лява ръка.
Образите, звуците и усещанията потекоха.
11.
Илионското поле
Боговете са слезли да си поиграят. По-точно, слезли са да убиват.
Битката вече бушува от известно време — бог Аполон окуражава троянците, Атина насърчава аргивците, други богове се излежават в сянката на едно дърво на най-близкия хълм, от време на време се смеят и Ирида и другите им слуги им наливат вино. Досега видях тракийския водач Пейрой, храбър троянски съюзник, да убива сивоокия Диор с камък. Диор, втори вожд на епейската гръцка войска, се просна само със строшен глезен, след като обезумелият за кръв Пейрой хвърли камъка, но повечето другари на гърка отстъпиха, Пейрой си проправи път през неколцината останали да защитят падналия си водач и безпомощният Диор трябваше да лежи, докато врагът му го прониза в корема с дългото си лято копие, извади червата му на острия меден връх и продължи да го върти, а Диор надаваше крясъци.
Това беше основното за последния половин час на сражението и ме обзе огромно облекчение, когато Атина Палада вдигна ръка, получи разрешение от наблюдаващите богове и спря времето и движението.
С подсиленото си зрение — подсилено с контактните лещи, получени от боговете — виждам, че оттатък неутралната ивица от гръцки и троянски копия Атина превръща Тидеевия син Диомед в машина за убиване. Почти в буквалния смисъл. Подобно на самите богове и мен, човекът Диомед сега ще бъде отчасти машина, очите, кожата и самата му кръв ще бъдат подсилени с помощта на нанотехнологии от някаква бъдеща епоха, далеч от моя кратък живот. В замразеното време Атина поставя контактни лещи, подобни на моите, в очите на ахееца, позволява му да вижда боговете и някак си да забавя мъничко времето, когато се съсредоточава в разгара на битката, и така — за голите очи на обикновените наблюдатели — трикратно да ускорява своята реакция. Омир пише, че Атина „му запали край шлема и щита сияние вечно“, и сега разбирам тая метафора: с помощта на нанотехнологията в дланта и предлакътницата си богинята превръща слабото латентно електромагнитно поле около тялото на Диомед в сериозно силово поле. На инфрачервена светлина торсът, ръцете, щитът и шлемът на героя изведнъж засияват като „звездата, която най-ярка наесен между звездите сияе“. Докато наблюдавам озарения Диомед в гъстия кехлибар на замразеното от боговете време, ми хрумва, че Омир трябва да е имал предвид Сириус, кучешката звезда, която в края на лятото е най-ярка в гръцкото (и троянското) небе. Тая нощ тя блести в небето на изток.
Пред очите ми Атина инжектира милиарди нанотехнологични молекулярни машини в бедрото на Диомед. Както винаги при такава наноинвазия, човешкото тяло я приема като инфекция и температурата на Тидеевия син се повишава поне с пет градуса. Виждам как нашественическата армия от молекулярни машини се издига по бедрото към сърцето му, от сърцето тръгва към белите дробове, ръцете и пак към краката му, и от топлината тялото му още по-силно засиява под моето инфрачервено зрение.