От известно време Одет даваше признаци на вълнение и колебливост. Понеже не виждаше нищо смислено в цялата тая негова реч, ясно й беше, че може да я причисли към категорията „конско“ или към обичайните сцени на укори и молби; дългогодишният й опит с мъжете й даваше възможност да заключи, без да вникне в подробностите, че те произнасят подобни словоизлияния само когато са влюбени, а щом са влюбени, няма защо да изпълнява молбите им, тъй като това е най-добрият начин да се влюбят още по-силно. Затова би слушала най-спокойно Суан, ако не се тревожеше, че времето минава и ако той поговори още малко, в края на краищата „ще изпусне овертюрата“; впрочем тя му изтъкна това с нежна и смутена, но упорита усмивка.7
Манмът се засмя високо в тясната контролна кабина на „Смуглата дама“. Сега вече го виждаше. Блестящ хумор. При първия прочит на откъса се беше съсредоточил върху човешката ревност и очевидния опит на героя Суан да манипулира поведението на жената Одет. Сега му бе… ясно.
„Благодаря — каза той, докато шестметровият моравек с форма на мечоопашат рак се настаняваше в яслата си. — Струва ми се, че вече чувам струящия хумор. Оценявам го. Всичко е различно от духа, езика и структурата на Шекспир, обаче все пак нещо е… същото“.
„Маниакалният интерес към загадката какво е да си човек — предположи Орфу. — Твоят Шекспир разглежда всички аспекти на човешката природа от гледна точка на реакцията на героите към събитията. Героите на Пруст се заравят дълбоко в паметта, за да открият същите аспекти. Твоят Бард може би е като Корос Трети, който ръководи тази експедиция. Моят скъп Пруст по-скоро е като теб, обвит в пашкула на «Смуглата дама», ровещ надълбоко в търсене на географията на рифовете, твърдото дъно, други живи същества и целия свят с помощта на ехолот“.
Манмът обмисли думите му в продължение на няколко богати наносекунди. „Не виждам как твоят Пруст е разгадал загадката — или по-точно как се е опитал да я разгадае, освен чрез потъване в паметта“.
„Не само в паметта, приятелю Манмът, а и във времето“.
На десетки метри разстояние, скрит зад почти неуязвимия си и непробиваем двоен корпус на подводницата и носещия я кораб, Манмът се почувства така, сякаш йониецът се е пресегнал и го е докоснал някак лично, някак дълбоко.
„Времето е отделно от паметта — промълви по личния им канал Манмът. Говореше главно на себе си. — Но дали паметта е отделна от времето?“
„Точно така! — отекна гласът на Орфу. — Точно така. Героите на Пруст, на първо място «аз» или разказвачът «Марсел» но също и нашият нещастен Суан, имат три възможности да надушат и разгадаят непроницаемата загадка на живота. Техните три подхода са неуспешни, но самата история някак си успява, въпреки провала на своя разказвач и дори на автора!“
Манмът известно време мълчаливо мисли за това. Превключи зрението си от външна на вътрешна камера, към сложностите на самия кораб и неговото страховито кръгло платно, обърнато „надолу“ към скалите, към Пояса. Поиска пълно увеличение на образа и го получи.
На черния фон се премяташе самотен астероид. Нямаше опасност от удар. Не само, че техният кораб вече се намираше на сто и петдесет милиона километра над равнината на еклиптиката и с ослепителна скорост профучаваше покрай Пояса, но и този астероид — Манмът влезе в навигационните бази данни на Ри По и разпозна скалата като Гаспра — се отдалечаваше от тях. Въпреки това тя представляваше истински миниатюрен свят — в общите сведения се съобщаваше, че размерите й са двайсет на шестнайсет на единайсет километра — грамада с неправилна форма, напомняща на заострен картоф, цялата покрита с кратери. По-интересното беше, че в образа се забелязваха очевидни изкуствени елементи — прави линии, издълбани в скалата, проблясъци в тъмните кратери, групи светлинни източници върху сплескания „нос“ на астероида.