„Астровеки — тихо каза Орфу. Явно гледаше същия видеоизточник. — Из Пояса са пръснати няколко милиона“.
„Враждебно ли са настроени, както твърдят всички?“ Още щом прати въпроса, Манмът се разтревожи, че ще прозвучи уплашено.
„Не знам. Предполагам, че е така — защото са решили да еволюират в много по-конкурентна култура от нашата. Говори се, че се боят и ненавиждат постчовеците и откровено мразят нас, далечните моравеки. Корос Трети може би знае дали легендите за тяхната свирепост са верни“.
„Корос ли? Защо тъкмо той?“
„Малцина моравеки го знаят, но преди шейсетина з-години той ръководи експедиция до астероидите от името на Астейг/Че и Консорциума на Петте луни. С него имаше деветима моравеки. Върнаха се само още трима“.
Манмът се замисли за миг. Искаше му се да знае повече за оръжията — ако астровеките се опитаха да ги убият, дали разполагаха с енергийно оръжие или хиперкинетична ракета, която да улучи кораба им? Едва ли — не и при сегашната им скорост от над нула цяло сто деветдесет и три от скоростта на светлината. „Какви са трите начина, по които героите на Пруст са се опитали да разгадаят загадката на живота и не са успели?“ — попита той Орфу.
Едрият моравек от дълбокия космос се прокашля. „Първо тръгват по линията на аристократичността, титлата, рожденото право и земевладелското дворянство — започна Орфу. — Разказвачът Марсел в продължение на около две хиляди страници опитва по този път. Е, поне вярва, че по-важното благородство е особеност на характера. Обаче накрая не стигат доникъде“.
„Просто снобизъм“ — отбеляза Манмът.
„Изобщо не е просто снобизъм, приятелю — с оживен глас възрази Орфу. — Пруст е смятал снобизма за спойката, която държи обществото — всяко общество през всяка епоха. В книгата той го проучва на всички равнища и различните му проявления не престават да го интересуват“.
„За разлика от мен“ — тихо каза Манмът с надеждата, че тази откровеност няма да оскърби приятеля му.
Субзвуковото боботене на Орфу отново завибрира и увери Манмът, че не го е обидил.
„Кой е вторият път, по който се е опитал да отговори на загадката на живота?“ — попита той.
„Любовта“ — отвърна йониецът.
„Любовта ли?“ — повтори Манмът. По над трите хиляди страници на „По следите на изгубеното време“ имаше много любов, ала изглеждаше ужасно… безнадеждна.
„Любовта — изтътна Орфу. — Романтичната любов и физическото желание“.
„Искаш да кажеш романтичната любов, която Марсел — и Суан, естествено — изпитват към семейството си, към бабата на Марсел, така ли?“
„Не, Манмът, романтичната привързаност към познатите неща, към самия спомен и към хората, които попадат в областта на познатите неща“.
Европейският моравек погледна премятащия се астероид. Според инфобара на Ри По Гаспра се завърташе напълно около оста си за около седем стандартни часа. Манмът се зачуди дали такова място изобщо може да е източник на познатост, на романтична привързаност, за него или за което и да е друго разумно същество. „За разлика от мрачните морета на Европа“.
„Моля?“
Манмът усети, че органичните му пластове настръхват, когато разбра, че е размишлявал гласно по частния канал. „Нищо. Защо любовта не е довела до отговора на загадката на живота?“
„Защото Пруст е знаел — и неговите герои са открили, — че нито любовта, нито нейният по-благороден роднина, приятелството, могат да устоят на ентропийните мечове на ревността, скуката, познатостта и егоизма“ — отвърна Орфу и за пръв път в прякото им общуване на Манмът му се стори, че долавя тъжни нотки в гласа на едрия моравек.
„Никога ли?“
„Никога — потвърди Орфу и тежко въздъхна. — Спомняш ли си последните редове от «Една любов на Суан»? «И като си помисля само, че похабих толкова години от живота си, че исках да умра, че изживях най-голямата си любов заради жена, която не ми харесваше и изобщо не беше моя тип!»8“