— Веднага прекрати тая разпра — заповядва богинята. — Не посягай с десница към меча. Само с думи обидни го нападай, колкото искаш, ала не го убивай. Прави каквото ти повеляваме и ти обещавам следното: знам, че това е истината, Ахиле, просто виждам съдбата ти и виждам бъдещето на всички смъртни. Чуй ни сега и след време ще получиш триж по-блестящи награди заради тая обида. Ако ни се противопоставиш, ще умреш тоз час. Подчини се на мен и Хера и ще получиш награда.
Ахил сбърчва лице, освобождава косата си, муси се, обаче прибира меча в ножницата. Все едно наблюдавам две живи фигури сред цяло поле статуи.
— Трябва, богиньо, да те послушам — отвръща той. — Човек трябва да слуша безсмъртните, даже сърцето му да се пръска от ярост. Ала ще е справедливо и боговете благосклонно да слушат молитвите на тоя човек.
Атина едва забележимо се усмихва и изчезва — телепортира се обратно на Олимп и времето продължава своя ход.
Агамемнон привършва словоизлиянието си.
Прибрал меча в ножницата, Ахил влиза в празния кръг.
— Ах ти, пияницо с кучи очи и сърце на кошута! — извиква мъжеубиецът. — Що за вожд си ти, щом никога не тръгваш с войската за битка, ни на засада идваш с най-храбрите между ахейци… смелост ти нямаш да обсадиш Илион и затова обсаждаш шатрите на войската си за плячка… що за цар си, щом хора нищожни владееш… заричам се и клетва велика сега произнасям…
Стотиците мъже около мен ахват като един, повече изумени от тая ругателна клетва, отколкото ако Ахил просто беше посякъл Агамемнон като псе.
— В този се жезъл кълна, че всички ахейци след време ще жалят безкрай за Ахила! — извиква мъжеубиецът и гласът му е толкова силен, че игрите на зарове спират на стотици метри разстояние в стана на войската. — Ала, Атриде, колкото и съкрушен, ти не би им помогнал тогава, щом на рояци ще гинат от мъжеубиеца Хектор. Горко ще страдаш тогава, душата ти мъка ще къса, че разярен не зачете най-храбрия между ахейци.
И с тия думи Ахил се завърта на прословутата си пета, напуска кръга и потъва в сумрака между шатрите край брега. Трябва да призная — невероятен финал!
Агамемнон скръства ръце и поклаща глава. Обаждат се слисани гласове. Нестор пристъпва напред, за да произнесе речта си за времето, когато всички заедно се сражавали срещу кентаврите. Това е аномалия — според Омир Ахил все още участва в спора, когато Нестор взима думата — и моят схоластичен ум я регистрира, но иначе вниманието ми е много далеч.
Тъкмо в тоя миг си спомням убийствения поглед, който Ахил бе хвърлил на Атина, преди тя да го сграбчи за косата и да го укроти, и пред мен се разкрива толкова дързък план за действие, толкова явно обречен на провал, толкова самоубийствен и същевременно толкова прекрасен, че се задъхвам.
— Добре ли си, Бианте? — пита застаналият до мен Ор.
Зяпвам го неразбиращо. За миг не си спомням нито кой е той, нито кой е „Биант“ — забравил съм възприетата от мен личност. Поклащам глава и се запровирам през тълпата от прославени убийци.
Чакълът хрущи под нозете ми, без героичното ехо на Ахиловото отдалечаване. Запътвам се към водата и щом се скривам от поглед, захвърлям личността на Биант. Сега всеки ще ме вижда като Томас Хокънбери, очилат мъж на средна възраст в нелепо одеяние на ахейски копиеносец, увил с вълна и кожа метаморфозното снаряжение и бойната си броня.
Морето е тъмно. „Винотъмно“ — казвам си аз, обаче тая мисъл не ме развеселява.
Не за пръв път изпитвам непреодолимо желание да използвам стелт способността си и левитатора, за да отлетя оттам — за сетен път да се порея над Илион, за сетен път да погледам факлите и обречените му жители и после да се понеса на югозапад над винотъмното море, Егейско море, към все още не-Егейските острови и материка. Бих могъл да се отбия при Клитемнестра и Пенелопа, Телемах и Орест. И като малък, и като възрастен, професор Томас Хокънбери винаги се е разбирал повече с жените и децата, отколкото със зрелите мъже.
Ала тия протогръцки жени и деца тук са по-свирепи и кръвожадни от зрелите мъже, които Хокънбери е познавал в другия си, безкръвен живот.
Ще оставя отлитането за някой друг път. Всъщност изобщо ще се откажа от него.
Вълните се гонят една друга, успокояващи с познатия си ритъм.
„Ще го направя“. Решението идва с възбудата от полета — не, не от полета, а с вълнението от оня кратък миг на безтегловност, когато човек се хвърля отвисоко и знае, че няма връщане на твърда земя. Ако не плуваш, ще се удавиш. Ако не летиш, ще паднеш.