„Ще го направя“.
4.
Край Конамара Хаос
Манмът, капитан на моравекската подводница на Европа, се намираше на три километра от кракена и продължаваше да се отдалечава, което трябваше донякъде да успокои миниатюрното робоорганично създание, обаче кракените често имаха петкилометрови пипала.
Досадно. Нещо повече, разсейващо. Манмът почти беше приключил с новия анализ на Сонет 116. Нямаше търпение да го прати по имейла на Орфу и точно сега най-малко искаше да погълнат подводницата му. Той сканира кракена, увери се, че гладната пихтиеста грамада продължава да го преследва, и влезе в реактора, колкото да увеличи скоростта на кораба си с още три възела.
Кракенът, който съвсем буквално вече не плуваше в свои води толкова близо до района на база „Конамара Хаос“, бързо започна да изостава. Манмът знаеше, че ако продължат да се движат с тази скорост, чудовището няма да е в състояние да изпъне напълно пипалата си, за да хване подводницата, ала ако пред малкия съд се изпречеше някакво препятствие, например голямо количество фосфоресциращ келп, и се наложеше да забави, или още по-лошо, ако заседнеше в лепкавите светещи стъбла, кракенът щеше да се нахвърли върху него като…
— Уф, добре де — наруши тишината в тясната екокабина Манмът и прекрати опитите си да намери сравнение. Сензорите му бяха включени в корабните системи и виртуалното зрение му показваше огромни участъци фосфоресциращ келп право напред. Светещите колонии се носеха по топлите течения и се хранеха с червеникавите жили магнезиев сулфат, които се издигаха до ледения шелф като безброй кървави корени.
„Потопяване“, помисли си Манмът. Подводницата се потопи с двайсет километра по-надълбоко и мина само на няколко десетки метра под най-долните колонии келп. Кракенът се понесе след него. Ако можеше да се хили, в момента сигурно го правеше — това беше неговата ловна дълбочина.
Манмът неохотно изчисти Сонет 116 от зрителното си поле и обмисли възможностите. Щеше да е срамно да го изяде кракен на сто километра от Конамара Хаос. Виновни бяха проклетите бюрократи — трябваше да прочистят местните си морета от чудовища, преди да повикат моравекски изследовател на среща.
Можеше да убие кракена. Но в радиус от хиляда километра наоколо нямаше товарна подводница и красивият звяр щеше да бъде разкъсан на парченца и погълнат от паразити в колониите на фосфоресциращия келп, акули, червеи и други кракени много преди да пристигне товарен кораб на компанията. Загубата щеше да е ужасна.
Той изключи виртуалното си зрение, колкото да огледа своята екониша, сякаш можеше да му хрумне нещо от вида на тясната му действителност. Така и стана.
Освен подвързаните с кожа томове на Шекспир и разпечатката на Вендлър, на пулта имаше лава-лампа — шегичка от някогашния му моравекски партньор Урцвайл отпреди близо двайсет ю-години.
Манмът се усмихна и отново премина на виртуално зрение. Толкова близо до базата „Конамара Хаос“ трябваше да има диапири, а кракените мразеха диапирите…
Да. На петнайсет километра на югоизток имаше цяло поле — те бавно се издигаха към ледената шапка като капките восък в неговата лава-лампа. Манмът се насочи към най-близкия диапир и за всеки случай увеличи скоростта с още пет възела.
Диапирът представляваше просто топъл лед, нагорещен от кратерите и горещите гравитационни зони в дълбините, издигащ се в морето от английска сол към ледената шапка, която някога беше покривала цяла Европа, и сега, две хиляди з-години след пристигането на криоботната компания, все още покриваше над деветдесет и осем процента от луната. Този диапир се намираше на петнайсетина километра и скоростта му се увеличаваше с наближаването на повърхността.
Кракените не обичаха електролитните свойства на диапирите. Отказваха да цапат даже сетивните си пипала с тях, камо ли убиващите си ръце и паст.
Подводницата стигна до издигащата се „капка“ лед цели десет километра преди преследващия я кракен, намали скоростта, втвърди външния си корпус в боен режим, прибра сензорите и сондите си и се заби в кишата. С помощта на сонара Манмът провери лентикулите и навигационните канали на около осем хиляди метра над себе си. След няколко минути самият диапир щеше да се размаже в дебелата ледена шапка, да потече нагоре през цепнатините, лентикулите и каналите и да изригне като фонтан на стотици метри височина. За кратко тази част от Конамара Хаос щеше да заприлича на Йелоустонския парк от американската изгубена ера с бликащи червени серни гейзери и кипящи извори. После пръските щяха да се пръснат при гравитацията на Европа, която бе едва една седма от земната, да се посипят като лапавица на забавен кадър в радиус от много километри от двете страни на всяка повърхностна лентикула и да замръзнат в рядката — едва сто милибара — изкуствена атмосфера на луната, образувайки нови абстрактни скулптурни форми.