Рей Бредбъри
Илюстрираната жена
Когато в кабинета влезе нов пациент и се опъне на кушетката, за да започне смутено да излага като на телеграфна лента свободните си асоциации, първостепенната и най-важна задача на психоаналитика е да определи кои части от тялото на клиента се намират в допир с кушетката.
Или с други думи, къде точно пациентът установява контакт с реалността.
Някои сякаш се реят на половин пръст над всяка повърхност. Не са виждали земя от толкова време, че са развили нещо като въздушна болест.
Други пък така твърдо се придържат към земята, улавят я здраво, притискат телата си в реалността, че можеш да видиш отпечатъците от тигровите им форми и следите от нокти по тапицерията дълго след като са си отишли.
В случая с Ема Флийт д-р Джордж С. Джордж дълго се мъчеше да определи кое е кушетка, кое — жена и къде едното преминава в другото.
Защото като за начало Ема Флийт приличаше на кушетка.
— Госпожа Ема Флийт — обяви секретарката му.
Д-р Джордж С. Джордж ахна.
Травматично преживяване бе да виждаш как тази жена маневрира през вратата без помощта на железопътен стрелочник или наземни екипи, които да тичат под великденските аеростати, да висят по въжетата, да насочват масивните туловища към някой вечен хангар далеч оттук.
И тъй, Ема Флийт влезе в кабинета и дъските на пода се огънаха като огромни блюда на везна под тежестта й.
Д-р Джордж сигурно отново бе ахнал, когато прецени, че има пред себе си поне двеста килограма живо тегло — Ема Флийт се усмихна, сякаш бе прочела мислите му.
— Двеста и един, ако трябва да сме точни.
Докторът усети как погледът му се отмества към мебелировката.
— О, спокойно, ще издържи — интуитивно позна госпожа Флийт.
И седна.
Кушетката изскимтя като настъпено куче.
Д-р Джордж прочисти гърлото си.
— Преди да се разположите по-удобно, трябва да ви съобщя незабавно и честно, че ние от психиатричната гилдия нямаме особен успех при ограничаването на апетита. Проблемът с теглото и храната засега успява да ни се измъкне. Може би това признание е странно от моя страна, но ако не посочваме собствените си слабости, ще сме склонни да подлъгваме самите себе си и да правим пари чрез измама. Така че ако търсите помощ за фигурата си, не сте се обърнали към подходящия специалист.
— Благодаря за честността ви, докторе — каза Ема Флийт. — Аз обаче нямам желание да отслабвам. Предпочитам да ми помогнете да кача още стотина килограма.
— О, не! — възкликна д-р Джордж.
— О, да. Сърцето ми обаче няма да позволи онова, към което тъй силно се стреми душата ми. Физическото ми сърце може да не издържи на онова, което искат умът ми и онуй сърце, което обича.
Тя въздъхна. Кушетката също въздъхна.
— Е, да ви разкажа за себе си. Омъжих се за Уили Флийт. Работим за Пътуващото шоу на Дилбек и Хорсман. Аз съм известна като лейди Изобилнова. А Уили…
Тя се надигна от кушетката и понесе, или по-скоро ескортира сянката си по пода. Отвори вратата.
От другата страна, в приемната, с бастунче в едната ръка и сламена шапка в другата, изпънат като струна и забил поглед в стената, чакаше дребен мъж с мънички крачета и ръчички и с малки яркосини очи. Нямаше и метър и сигурно тежеше трийсет кила с мокри дрехи. Но пък малкото му грубовато лице бе озарено от гордост, мрачност и едва ли не жестокост, намекваща за гениалност.
— Това е Уили Флийт — с обич каза Ема и затвори вратата.
Кушетката отново изплака под нея.
Ема грейна към смаяния психоаналитик, който все още се взираше във вратата.
— Нямате деца, естествено — чу собствения си глас той.
— Нямаме деца. — Усмивката й се задържа. — Но и това не е проблемът ми. В известен смисъл Уили ми е дете. И аз съм не само негова съпруга, но и майка в известен смисъл. Предполагам, че е свързано с размерите ни. Щастливи сме от начина, по който балансираме нещата.
— Е, щом проблемът ви не са децата, вашите или неговите размери, или контролирането на теглото, тогава какво…?
Ема Флийт се разсмя леко, дружелюбно. Приятен смях като на момиче, хванато някъде в това огромно тяло и гърло.
— Търпение, докторе. Не трябва ли да се върнем към самото начало, когато с Уили се срещнахме за първи път?
Докторът сви рамене, засмя се тихо, отпусна се и кимна.
— Трябва.
— В гимназията тежах деветдесет, а на двайсет и една кантарът спираше на сто и двайсет. Едва ли е нужно да споменавам, че рядко ходех на летни екскурзии. Най-често си стоях на сух док. Въпреки това имах доста приятелки, които обичаха да ги виждат с мен. Повечето тежаха по седемдесет килограма и покрай мен минаваха за фиданки. Но това бе преди много години. Вече изобщо не се тревожа за теглото си. Уили промени всичко това.