— Явно е забележителен човек — чу се да казва д-р Джордж, макар това да бе против всички правила.
— О, да, точно такъв е! Той тлее — със способности, с огромния си талант, все още неразкрит и неовладян! — бързо и сърдечно рече тя. — Бог да го благослови, той се втурна в живота ми като лятна гръмотевица! Преди осем години в Деня на труда отидох на панаир с приятелките си. Привечер всички момичета бяха отмъкнати едно по едно от момчетата. Останах сама с три пухкави кукли, чантичка от фалшива крокодилска кожа и без друга работа освен да нервирам мъжа с табелка „Ще позная теглото ти“, като го поглеждам всеки път, когато минавам покрай него и се преструвам, че всеки момент мога да платя и да го предизвикам да познае.
— Но се оказа, че изобщо не го нервирам! — продължи тя. — Минах три пъти край него и забелязах, че ме гледа. Със страхопочитание, да, с възхищение! И кой мислите беше човекът „Ще позная теглото ти!“? Уили Флийт, естествено. Когато минах за четвърти път, той ме извика и ми каза, че мога да получа наградата безплатно, ако му позволя да отгатне колко тежа. Бе страшно развълнуван. Подскачаше около мен. Никога не ми бяха обръщали толкова много внимание. Изчервих се. Почувствах се чудесно. И накрая седнах на стола-кантар. Чух стрелката да бръмчи и чух как Уили подсвирна от възхищение.
— Сто трийсет и два и половина! — възкликна той. — Господи, Господи, та вие сте прекрасна!
— Аз съм… каква?
— Вие сте най-прекрасната жена на целия свят — рече Уили, гледаше ме право в очите.
Отново се изчервих. Разсмях се. И двамата се разсмяхме. После сигурно съм се разплакала, защото в един момент усетих, че загрижено докосва лакътя ми. Гледаше ме разтревожено.
— Да не би да казах нещо нередно? — попита той.
— Не — изхлипах аз и постепенно се успокоих. — Казахте съвсем правилното нещо, само правилното нещо. За първи път някой…
— Какво?
— Се отнася така към тлъстината ми — довърших аз.
— Но вие не сте тлъста — рече той. — Вие сте едра, вие сте голяма, вие сте чудесна. Микеланджело би се влюбил във вас. Тициан би паднал на колене. Да Винчи би въздишал по вас. По онова време хората са разбирали от хубави неща. Размерът. Размерът е всичко. Мен питайте. Вижте ме. Шест сезона пътувах с Дребосъците на Сингър и бях известен като Джак Напръстника. Господи, скъпа лейди, вие сте като излязла от най-прекрасното време на Ренесанса. Бернини, който е построил колонадата около входа на „Свети Петър“ и вътре при олтара, би продал вечната си душа само за да познава жена като вас.
— Спрете! — извиках. — Не ми е писано да се чувствам тъй щастлива. Ще ме боли, когато спрете.
— Тогава няма да спра — рече той. — Госпожице…?
— Ема Герц.
— Ема — попита той, — омъжена ли сте?
— Шегувате ли се?
— Ема, обичате ли да пътешествате?
— Никога не съм пътешествала.
— Ема — рече той, — този стар панаир ще остане в градчето ви още седмица. Идвайте всяка вечер и всеки ден, съгласна ли сте? Разговаряйте с мен, опознайте ме. В края на седмицата… кой знае, може да поискате да заминете с мен.
— Какво ми предлагате? — попитах аз. Не изпитвах гняв или раздразнение, по-скоро бях заинтригувана и очарована от факта, че някой прави предложение на щерката на Моби Дик.
— Имам предвид женитба! — Уили Флийт ме погледна, дишаше тежко. А аз имах чувството, че е облечен като планинар, с алпийска шапка и алпинистки обувки с шипове и преметнато през детското му рамо въже. Сигурно ако го бях попитала защо казва това, щеше да ми отговори: „Защото те има“.
Но аз не го попитах, така че той не отговори. Стояхме във вечерта, насред панаира: накрая си тръгнах, като плетях крака.
— Пияна съм! — извиках. — Ох, толкова съм пияна, а не съм сложила и капка в уста.
— Сега, след като те намерих, няма да ми избягаш, запомни го! — извика след мен Уили Флийт.
Потресена и замаяна, заслепена от мъжките му думи, изречени с тънкия му гласец, някак успях да се измъкна от панаира и да се добера до вкъщи.
На следващата седмица се оженихме…
Ема Флийт млъкна и загледа ръцете си.
— Досадно ли ще ви е, ако разкажа за медения ни месец? — попита срамежливо.
— Не — моментално отвърна докторът и понижи глас — откри, че се интересува прекалено много от подробностите. — Продължете, моля.
— Меденият месец — произнесе Ема със своя vox humana. Отзивът от всички камери в тялото й отекна в кушетката, в кабинета, в доктора, в костите му. — Меденият месец… бе необичаен.
Докторът едва забележимо вдигна вежди. Премести поглед от жената към вратата, зад която се намираше миниатюрният Едмънд Хилари, покорителят на Еверест.