— Ах, да — рече докторът. — Значи със съпруга си страдате от творчески еквивалент на следродилна депресия, която спохожда майката след раждането на детето. Работата е приключила. Неизбежно следва някак празен и донякъде тъжен период. Но все пак се замислете — сега можете да пожънете наградите от дългия си труд, нали? Нали наистина ще обиколите света?
— Не — възкликна Ема и в очите й се появиха сълзи. — Уили може всеки момент да избяга и да не се върне никога. Вече започна да скита из града. Вчера го сварих да лъска панаирната везна. А днес го открих да работи за първи път от осем години в кабинката с надпис „Ще позная теглото ти!“
— Господи — промълви психоаналитикът. — Значи той…
— Да, отново мери жени! Търси ново платно! Не го е казал, но аз го знам, знам го! Този път ще намери още по-тежка жена, двеста и петдесет, може би дори триста килограма! Досетих се какво ще се случи преди месец, когато завършихме Шедьовъра. Затова започнах да ям още повече и да опъвам кожата си, за да се появят тук-там нови местенца, които Уили да трябва да поправя и да запълва с нови детайли. Но ето че вече съм изтощена, натъпкана съм до краен предел и повече не мога. От глезените до под брадичката ми не е останала и една милионна от квадратен сантиметър, която да не е запълнена от демон, дервиш или бароков ангел. Сега за Уили аз съм завършена работа. И той иска да продължи нататък. Боя се, че ще се ожени още четири пъти, всеки път за все по-едра жена, за все по-голямо платно, на което да изпише големия шедьовър на живота си. А през последната седмица стана и критичен.
— Относно Шедьовъра с главна буква? — не повярва докторът.
— Той е ужасен перфекционист, като всеки художник. Сега намира малки недостатъци — ту някое лице не е в подходящия нюанс, ту някоя ръка се е разтегнала заради забързаните ми опити да наддам тегло, за да му осигуря нови пространства и отново да събудя вниманието му. За него аз бях преди всичко началото. Сега той трябва да продължи и от чирак да стане истински майстор. О, докторе, скоро ще бъда изоставена! Какво очаква една жена, тежаща двеста килограма и покрита с илюстрации? Остави ли ме, какво да правя? Къде да ида, кой ще ме поиска такава? Отново ли ще се изгубя, както бях преди дивото ми щастие?
— Като психоаналитик не би трябвало да давам съвети — рече докторът. — Но…
— Но, но, но? — с надежда възкликна тя.
— Като психоаналитик би трябвало да оставя пациента си сам да открие проблема си и да се излекува. Но в този случай…
— Този случай, да, продължете!
— Изглежда съвсем просто. За да запазите любовта на съпруга си…
— Да запазя любовта му… да?
Докторът се усмихна.
— Трябва да унищожите Шедьовъра.
— Какво?
— Изтрийте го, отървете се от него. Тези татуировки могат да се махнат, нали? Четох някъде, че…
— Ах, докторе! — Ема Флийт скочи. — Това е! Може да се направи! И най-страхотното е, че Уили може да го направи! Ще му трябват три месеца само за да ме изчисти, да ме избави от Шедьовъра, който вече го дразни. И след като стана девствено бяла, ще можем да започнем нови осем години, а после още осем и още осем. О, докторе, зная, че ще го направи! Може би само чака да му предложа… а аз да съм такава глупачка, че да не се сетя! Ах, докторе, докторе!
И го смаза в обятията си.
След като го пусна (за негово огромно щастие), започна да обикаля кабинета.
— Колко странно — рече тя. — За половин час намерихте решение за следващите три хиляди дни от живота ми, че и повече. Много сте мъдър. Ще ви платя колкото пожелаете!
— Обичайната ми скромна такса е съвсем достатъчна — рече докторът.
— Нямам търпение да кажа на Уили! Но първо, тъй като сте мъдър, заслужавате да видите Шедьовъра, преди да бъде унищожен.
— Това едва ли е необходимо, госпожо…
— Трябва да откриете за себе си редкия ум, око и артистичната ръка на Уили Флийт, преди творбата му да е изчезнала завинаги и да започнем нова! — извика тя, вече разкопчаваше огромното си палто.