— Наистина не е…
— Ето! — извика тя и разтвори широко палтото.
Докторът някак не се изненада особено от факта, че отдолу Ема Флийт е чисто гола.
Ахна. Очите му се ококориха. Челюстта му увисна. Бавно седна, макар всъщност да му се искаше да застане мирно, както бе стоял като петокласник и бе отдавал чест на знамето, след което три дузини гласове запяваха дружно химна. Нямаше сила да откъсне поглед от огромните телеса на жената.
Върху които нямаше нищо бродирано, нарисувано, изваяно или татуирано — по никакъв начин.
Гола, неукрасена, недокосната, неилюстрирана.
Ахна отново.
Тя вече закопчаваше палтото си с победоносната усмивка на акробат, току-що изпълнил изключително сложен номер. А ето че вече се носеше към вратата.
— Чакайте… — отвори уста докторът.
Но тя вече бе в приемната, беше се навела над съпруга си и нежно го викаше, след което зашепна нещо в мъничкото му ухо, докато очите му не се разшириха и челюстта му не увисна. Той извика и плесна възторжено с ръце.
— Докторе, докторе, благодаря ви! Благодаря!
Хвърли се напред, сграбчи ръката му и я задруса енергично. Докторът се изненада от пламенната сила на ръкостискането му. Това бе ръката на всеотдаен художник — също като тъмните очи, проблясващи от грейналото му лице.
— Всичко ще е наред! — възкликна Уили.
Докторът се поколеба и погледна от Уили към огромния балон, който го дърпаше и нямаше търпение да отлети с него.
— Трябва ли да дойдем пак?
Мили Боже, помисли си докторът, нима наистина си мисли, че е илюстрирал тялото й от носа до кърмата? И тя му угажда? Той ли бе лудият?
Или тя си въобразява, че той я е татуирал от врата до глезените и той й угажда. Тя ли бе лудата?
Или пък — най-странното от всичко — и двамата да вярват, че той я е изписал като Сикстинската капела и я е покрил с шедьоври? Дали и двамата не вярват, не знаят, не си угаждат един на друг в техния си особен шантав свят?
— Трябва ли да дойдем пак? — за втори път попита Уили Флийт.
— Не. — Докторът се помоли наум. — Мисля, че не.
Защо ли? Защото по някаква идиотска прищявка свише бе постъпил правилно. Бе дал вярното лекарство, макар да се бе запознал само с половината симптоми, нали така? Независимо дали тя, той или и двамата вярваха в Шедьовъра, с предложението си да изтрият рисунките докторът я бе превърнал отново в чисто, желано и примамливо платно, ако тя имаше нуждата да е такова. Ако ли пък той се нуждаеше от нова жена, върху която да излее таланта си — е, това също вършеше работа. Защото тя отново щеше да стане като чисто нова.
— Благодарим, докторе, благодарим, благодарим ви!
— Няма за какво — рече докторът. — Нищо не съм направил.
Едва не каза — това бе чиста случайност, шега, изненада! Падах и съвсем случайно се приземих на краката си!
— Довиждане, благодаря, благодаря… благодаря…
Гласовете им заглъхнаха, но двамата продължаваха да го хвалят много след като излязоха.
Докторът се огледа и се върна с несигурна стъпка в кабинета си. Затвори вратата и се облегна на нея.
— Докторе — промърмори той, — излекувай себе си.
Пристъпи напред. Всичко наоколо бе нереално. Трябваше да легне, поне за малко.
Къде?
На кушетката, разбира се. На кушетката.